— Пак мания за величие — отбеляза Хънтър.
— И то каква — съгласи се Карлос. — Но за серийните убийци, които обичат да си измислят имена, знаем, че планират убийствата си дълго време и че възнамеряват да убиват още по-дълго време. Това е страшното. Затова обичат да тормозят властите с бележки, изображения и други подобни неща. Писмото до властите представлява много дръзко предизвикателство — бележката е като официална покана разследването да се превърне в гонитба на котка и мишка — игра, в която те определят правилата и могат да ги променят, когато поискат. И тъй като са решили да го превърнат в игра, те се забавляват. И ние сме въвлечени в тази игра.
Робърт беше съгласен с всичко, което каза партньорът му.
Гарсия също така знаеше, че убийците, които обичат да дразнят властите с послания, обикновено скриват улики дълбоко в съобщенията си, понякога закодирани. И нямаше по-добър в четенето между редовете от Хънтър.
— Е, сега е твой ред — рече Карлос и отново посочи преписаните бележки на бюрото. — Откри ли нещо?
Партньорът му унило поклати глава.
— Бележката явно не е написана като гатанка и, ако в нещо има двойно значение, не можах да го открия. Всъщност колкото повече я четях и преписвах, толкова по-противоречиви чувства изпитвах.
— Противоречиви чувства? — Гарсия изглеждаше леко озадачен. — Какво искаш да кажеш?
— Авторът на бележката е вложил много усилия, Карлос, внимателно подбирайки всяка дума. А ето и най-странното. Той не е искал да ни обърка. Напротив. Написал е посланието си така, че да не остави никакво съмнение.
28
Гарсия спря, обърна се към партньора си и се загледа в бележката на бюрото му.
— Добре. Нека се опитаме да я разбием на части. — Хънтър плъзна копие на бележката до ръба на бюрото си. Кафето му най-после беше изстинало достатъчно, за да отпие. Беше невероятно вкусно. — Погледни първия и втория параграф и ми кажи какво мислиш, че означават.
Карлос не донесе стола си, а се наведе над бюрото ѝ сложи ръце на плота.
Хората в този град имат доверие на правораздавателни органи като лосанджелиската полиция и понякога дори на ФБР, за да ги пази в безопасност, да помага на онези, които не могат да си помогнат сами, да ги поправя, когато са сгрешила да ги защитава и да търси правосъдие на всяка цена.
Тези агенции би трябвало да са елитът на най-добрите. Експерти, които трябва да разпознават хората и да различават доброто от злото. Истината обаче е, че те виждат само онова, което искат да видят. И проблемът с това е, че докато те се правят на слепи, хората страдат… изтезават ги… и умират.
Гарсия прочете параграфа три пъти, а след това се почеса по брадичката и погледна партньора си.
— Той проповядва, дори е снизходителен. Напомня ни кои сме, каква е работата ни, какво очаква от нас обществото и какво се случва, когато се провалим или сгрешим. — Замълча за момент. — Освен това има и безочливо обвинение. Той пише, че виждаме само онова, което искаме да видим. И този ред… — Посочи на бележката. — И проблемът с това е, че докато те се правят на слепи, хората страдат… изтезават ги… и умират. Въпреки че е много агресивно, това не звучи като заплаха, а като твърдение.
— Абсолютно си прав — съгласи се Хънтър. — Няма как другояче да изтълкуваме тези параграфи, Карлос. Те са сбити и ясни. Няма двусмислие, нито ирония, игра на думи, двойно значение и нищо скрито между редовете.
Вниманието на Гарсия остана приковано в бележката.
— А сега погледни третия параграф и ми кажи какво мислиш. И отново забрави за двойни значения и така нататък. Прочети го като писмо.
Ето защо имам един въпрос. Ако някой от тези така наречени експерти застане лице в лице с някой като мен и ме погледне в очите, ще види ли истината в мен? Ще види ли какъв съм станал или няма да успее?
Карлос се замисли.
— Това е… предизвикателство — каза той. — Убиецът ни предизвиква да го открием. Да го различим в тълпата. Да го разпознаем. Това е поканата за играта. Както спомена ти, той иска да играе.
— И този път си прав — отговори Хънтър. — Но има и нещо друго. Нещо, което всъщност не е скрито. Трябва само да го прочетеш внимателно.
Гарсия се намръщи и прочете параграфа още два пъти, а после се изправи и повдигна рамене.
— Не го откривам. Какво друго? Какво не виждам?
— Той не само ни предизвиква да го различим в тълпата, Карлос, а пита дали ще можем да видим какъв е станал. Това е много силно изявление. — Робърт пак отпи от кафето си. — Замисли се какво всъщност означава тази дума.