— Охо! — възкликна Карлос, който малко се изненада, като погледна часовника на стената. — Подранил си, Робърт.
Очите на Хънтър се стрелнаха към часовника, който показваше 14:51, и после обратно към партньора му. Дългата кестенява коса на Гарсия беше завързана на опашка, все още влажна от сутрешния душ, но очите му бяха уморени и изпълнени с безпокойство.
— Да, малко — отвърна Робърт.
— Нямаш слънчев загар като на човек, който се връща от Хавай. — Карлос млъкна и се намръщи. — Ходи на почивка, нали? — Хънтър беше най-големият работохолик, който познаваше.
— Донякъде — кимна Робърт.
— И какво означава това?
— Взех си отпуск, но не заминах за Хавай.
— А къде ходи?
— На едно по-особено място. Бях на гости на един приятел на изток.
— Аха.
Карлос разбра, че нещата не са били толкова елементарни, но познаваше добре Робърт и знаеше, че ако не желае да говори на някаква тема, партньорът му няма да го направи, колкото и да го притискат.
Гарсия се приближи до бюрото си, но не седна, нито включи компютъра. Издърпа най-горното чекмедже и започна да изважда съдържанието му, поставяйки всичко на бюрото.
Хънтър го наблюдаваше мълчаливо.
Карлос най-сетне го погледна.
— Съжалявам, приятелю — каза, нарушавайки неловкото мълчание, и се залови да изпразва второто чекмедже.
Робърт кимна.
— Мислих дълго и усилено — призна Гарсия. — Всъщност мислих всяка секунда през изминалите две седмици, преценявах възможностите и всичко останало, и знам, че вероятно никога няма да престана да съжалявам. Но освен това знам, че не мога да накарам Ана да преживее отново подобно нещо. Тя означава всичко за мен. Няма да си простя, ако ѝ се случи нещо заради работата ми.
— Знам — отговори Хънтър. — И изобщо не те обвинявам, Карлос. На твое място и аз бих постъпил така.
Прочувствените му думи предизвикаха благодарната усмивка на Гарсия. Хънтър долови смущението на партньора си.
— Не дължиш обяснение на никого, Карлос, най-малко на мен.
— Дължа ти всичко, Робърт — прекъсна го той. — Дължа ти живота си. Дължа ти живота на Ана. Живи сме благодарение на теб, забрави ли?
Хънтър не искаше да говори за минали неща, затова побърза да смени темата:
— Между другото, как е Ана?
— Изненадващо добре за човек, който е преживял такова нещо.
— Гарсия приключи с изпразването на чекмеджетата. — Отиде при родителите си за два дни.
— Тя е много силна жена — отбеляза Робърт. — И физически, и психически.
— Да, така е.
За момент в стаята отново настъпи неловко мълчание.
— Е, къде отиваш? — попита Хънтър.
Карлос го погледна. Този път, изглежда, се почувства неудобно.
— В Сан Франциско.
Робърт не можа да прикрие изненадата си.
— Напускаш Лос Анджелис?
— Да, решихме, че така ще е най-добре.
Хънтър не очакваше това. Той кимна мълчаливо.
— Отдел „Обири и убийства“ в полицията на Сан Франциско ще има късмета да те вземе.
Гарсия изглеждаше още по-смутен.
— Няма да работя в отдел „Обири и убийства“.
Изненадата на Робърт се превърна в озадаченост. Той знаеше колко дълго и усилено се беше борил Карлос, за да стане детектив в отдел „Убийства“.
— Ще бъде в специалния отдел „Измами“ — каза Гарсия. — Като нашия „Чиновническа престъпност“.
Отдел „Чиновническа престъпност“ в лосанджелиската полиция извършваше специализирани разследвания на измами, включващи множество жертви и заподозрени, и се занимаваше със закононарушения като незаконно присвояване, големи, сложно организирани кражби и подкупи, в които са замесени градски или държавни служители. В полицейските среди „Чиновническа престъпност“ беше по-известен като отдел, в който детективите отиват по принуда, а не в който искат да бъдат прехвърлени.
Карлос вдигна ръце в знак, че се предава.
— Знам, знам. Там е гадно. Но в момента това е единственото свободно място, което имат. И на Ана ѝ хареса, защото работата не е толкова рискована. След случилото се не мога да я обвиня.
Хънтър се накани да каже нещо, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Той вдигна слушалката, слуша около пет секунди и после я остави на вилката, без да пророни нито дума.
— Трябва да тръгвам. Капитанът ме вика — каза, стана и се отдалечи от бюрото.
Гарсия направи същото. Двамата се вгледаха един в друг. Накрая Карлос пристъпи напред, разпери ръце и прегърна Хънтър, сякаш му беше отдавна изчезнал брат.
— Благодаря ти, Робърт. — Той го погледна. — За всичко.
— Обаждай се. — В гласа на Хънтър прозвуча тъга.