— Той ни казва, че невинаги е бил такъв — рече Гарсия, поглеждайки партньора си. Гласът му прозвуча по-развълнувано, отколкото преди момент. — Невинаги е бил чудовище, убиец. Не е психопат като по учебник, защото не е роден такъв. Превърнал се в е такъв.
Хънтър кимна.
— Нещо го е променило.
29
Мъжът се събуди, когато първите лъчи на утринното слънце проникнаха през мръсните завеси на прозореца в източната стена на малката му спалня. На улиците боклукчийските камиони вече шумно събираха отпадъците и в далечината виеха две сирени като койоти, лаещи срещу луната.
Той беше приключил с Шарън Барнард рано сутринта, но беше твърде уморен, за да се върне в дома си, двуетажна къща в Североизточен Лос Анджелис. Беше намерил имота преди много години насред дивата пустош, заобиколен от запустял терен. Плати в брой и използва фалшиви документи и това означаваше, че къщата не може да бъде проследена до него. Сградата беше порутена и сделката беше абсолютно изгодна. След години на ремонт и преустройства, които направи сам, мястото стана идеално. Колкото и шум да се вдигаше в къщата, никой не го чуваше. Никой нямаше да дойде за тях.
Едностайният апартамент, в който се намираше в момента, беше само временно място за нощуване в Източен Лос Анджелис. Той беше предплатил наема за една година в брой. Използваше го от време на време, когато налагаха обстоятелствата. Като тази сутрин.
Веднага щом отвори очи, мъжът провеси крака от единичното легло, седна и енергично потърка лице с ръце. Нямаше ръчен часовник и в стаята нямаше часовник, но това нямаше значение. Той знаеше точно колко е часът.
Взе шишенцето с лекарство от нощното шкафче, изсипа две капсули на дланта си и ги сложи в устата си. Не се нуждаеше от вода, за да ги преглътне. Напълваше устата си със слюнка, рязко отмяташе глава назад и те се спускаха надолу в хранопровода му. Той се приближи гол до прозореца. Ходилата му леко стъпваха по изтърканите и издраскани дъски на пода. Навън градският живот бавно течеше по улиците.
Отиде в банята и спря пред малкото огледало на стената над умивалника. Оттам го погледна непознат. Много неща се бяха променили през годините. Той никога вече нямаше да бъде същият. Знаеше го много добре, но това нямаше значение. Не и за него. Вече не.
В отражението си мъжът видя гордия блясък от постиженията дълбоко в очите си и това го накара да се усмихне — нещо, което не правеше често.
Той изми зъбите си и после застана под топлия душ. Насапуниса се старателно от главата надолу, а след това използва нова самобръсначка и премахна от тялото си абсолютно всички косми — ритуал, който повтаряше всяка сутрин. Когато приключи, се избърса и се върна в спалнята.
Той извади от гардероба единствените две неща, които бяха окачени там — тъмен костюм и бяла риза с дълги ръкави. На окачалката на вратата на гардероба имаше само една вратовръзка на черни и бели райета. В чекмеджето отдолу имаше бели боксерки, черни чорапи и голям найлонов чувал за пране. Мъжът обу боксерките и се облече, а после взе чаршафа, калъфката на възглавницата и плика от леглото и ги натъпка в чувала за пране заедно с дрехите, които беше носил предишната нощ.
Влезе в дневната, извади червена химикалка и лист хартия от най-долното чекмедже на стария шкаф и седна пред дървената маса до прозореца.
Не беше необходимо да се замисля какво да напише. Беше го повтарял наум хиляди пъти, докато го формулира идеално, точно както трябваше да бъде.
Щом приключи, внимателно прегъна на две бележката и я пъхна в кафяв хартиен плик. Този път писмото не беше адресирано до кмета, нито до някой друг политик. Не се налагаше да прибягва отново до същия трик, защото сега знаеше точно на кого да го изпрати — детектив Робърт Хънтър от отдел „Обири и убийства“ в лосанджелиската полиция.
— Е, детективе — ядосано каза той, — да видим колко си добър.
30
Въпреки че излетя от Сан Франциско с петнайсет минути закъснение, самолет 667 на „Американ Еърлайнс“ кацна на Международното летище на Лос Анджелис точно навреме, в девет без петнайсет сутринта.
Том Хобс беше главният стюард в пълния с пътници, дълъг един час и двайсет минути полет и имаше страшно много работа. Когато самолетът се приземи, главата му бръмчеше.
Той се заклатушка през летището, влачейки куфарчето си. Чувстваше се уморен, махмурлия и му се гадеше, но сега най-лошото беше зад гърба му. Или поне така си мислеше.
Той сложи слънчевите си очила и излезе от сградата. Навън беше поредният горещ летен ден. Том спря за момент, опитвайки се да реши какво да направи. Вчера сутринта беше отишъл с кола до летището. Автомобилът му се намираше на паркинга на Централния терминал, сграда „2А“, но Том не беше в състояние да шофира. Тресеше го, главата му се пръскаше от болка и все още не беше ял нищо благодарение на коктейла от наркотици, който беше консумирал през нощта. Накрая реши да се вслуша в гласа на разума, да остави колата си и да вземе такси до жилището си.