Размишлявайки върху думите му, Блейк взе чашата си и отпи глътка кафе.
— И не — добави. Хънтър, — не мисля, че той е изпратил писмото до кмета с намерението да се бъзика с нас. Моменталната снимка и осакатеното тяло на жертвата са доказателства, че извършителят е съвсем сериозен.
Барбара се накани да каже нещо, когато телефонът на бюрото ѝ иззвъня.
— Един момент — рече тя и вдигна слушалката.
Думите бяха излишни. Изразът ѝ, когато се втренчи в двамата детективи, им каза всичко, което беше необходимо да знаят.
Убиецът не блъфираше.
32
Къщата се намираше на приятна задънена улица в края на малък частен път във Венис, само на две преки от плажа. Беше боядисана в бяло, със светлосини рамки на прозорците, полегат покрив и малък двор отпред, който спешно се нуждаеше от грижи. Бяла дървена ограда опасваше имота, който беше построен навътре от улицата и изолиран от съседните къщи. Оградата беше само за украса, не за сигурност, и не би попречила на никого да стигне до къщата или да се промъкне в задния двор. Достъпът до всяка врата и прозорец беше детска игра.
Вдясно от къщата имаше гараж, но единствените автомобили на алеята бяха една полицейска патрулна кола и бусът на криминалистите. Въпреки че къщата беше сгушена в края на частен и тих път, тълпата любопитни, която се беше насъбрала пред полицейския периметър, вече беше значителна и се увеличаваше бързо.
Гарсия спря до едната от трите патрулни коли, които бяха паркирани на улицата пред къщата. Представителите на медиите също бяха там и увеличаваха тълпата още повече.
Двама репортери познаха детективите от отдел „Ултранасилие“, които слязоха от хондата на Карлос, и веднага започнаха да крещят въпроси от другата страна на улицата.
Хънтър и Гарсия не им обърнаха внимание. Без да ги поглеждат, показаха служебните си документи на двамата полицаи, които пазеха периметъра, наведоха се и минаха под жълтата лента, обозначаваща местопрестъпление.
Трети полицай, който стоеше вляво от верандата на къщата, видя двамата новодошли и тръгна към тях.
— От отдел „Ултранасилие“ ли сте? — попита той, когато се приближи.
Полицаят беше на четирийсет и няколко години, със загоряло от слънцето лице, брадичка с трапчинка и черни мустаци с форма на конска подкова, за чието поддържане явно отделяше много време. Очите му бяха черни като нощ, но изразът в тях беше колеблив, дори уплашен.
— Да — отвърна Гарсия и посочи значката на колана си. Хънтър направи същото.
— Аз съм сержант Перес от Западния район. — Той протегна ръка.
Двамата детективи я стиснаха и се представиха.
— Западният район прие обаждането до 911 по-рано днес — информира ги сержантът. — Аз влязох пръв.
Тримата тръгнаха към къщата.
— Е, какво има тук? — попита Карлос.
Сержант Перес спря и напрегнатият му поглед се насочи от Гарсия към Хънтър.
— Не съм сигурен как или какво точно да го нарека. — Тонът на гласа му беше предпазлив. Той отмести поглед към къщата и леко поклати глава от недоумение. — Полицай съм от двайсет години, всичките в Лос Анджелис. Бог знае, че съм присъствал на местопрестъпления, които не могат да се опишат с думи и нищо не може да ги изтрие от паметта ми. Но тук… — Перес кимна по посока на къщата — не съм виждам подобно нещо. Нечовешко е единствената дума, за която се сещам. Много повече от садистично.
„Това обяснява засиленото присъствие на журналисти“ — помисли си Робърт. Слухът за насилието, използвано от извършителя, очевидно беше изтекъл и беше стигнал до медиите. Това не беше изненадващо. Репортерите не само че денонощно подслушваха полицейските радиочестоти, но и плащаха на информатори в полицията за тези сведения, и то щедро.
Стигнаха до верандата, където усилено работеха двама криминалисти. Единият проверяваше дъсчения под за отпечатъци от стъпки или някакви други материали, които можеше да са оставени. Вторият търсеше пръстови отпечатъци по дръжката и рамката на вратата. Върху боядисаната в светлосиньо врата ясно се виждаха кървави следи от ръце.
— Анонимно обаждане на телефон 911? — попита Хънтър.
За тяхна изненада сержант Перес поклати глава.