— Какво търсиш? — попита Снайдър.
— Второ петно с подобна форма.
Карлос вече търсеше същото и го намери пръв.
— Ето тук — каза той, привличайки вниманието им към петно върху мокета на около четирийсет и пет сантиметра от първото. Не беше съвсем същото. Това беше кръгло — всъщност незавършен кръг, но беше празно. В центъра нямаше нищо. Виждаха се само кръглите очертания. Освен това второто петно беше разположено успоредно на първото.
Хънтър го огледа и пак натисна с пръст мокета в средата на кръгчето. Встрани от него, също по права линия, нямаше пръски, а локва кръв. Робърт изчисли нещо наум и после отново използва пръста си, този път сякаш търсеше нещо в локвата.
— Какви мислите, че са тези неща? — попита доктор Снайдър.
Двамата детективи бяха виждали подобни пръски и вдлъбнатини в мокет.
— Следи от крака на триножник — отговори Хънтър, изправи се и посочи единия прожектор. — Подобен на този, но по-малък. Бил е поставен тук. Тежестта му е оставила леки вдлъбнатини върху мокета, където са били краката. Третият крак е бил в тази локва кръв, в която бръкнах.
Доктор Снайдър присви очи.
— Убиецът е заснел всичко.
35
Червей се събуди от страх, когато похитителят припряно отвори тежката врата на тъмната му килия. Вратата се блъсна в бетонната стена, разтресе цялата стая и разпрати оглушителен звук, който отекна във въздуха.
Кльощавите му крака започнаха трескаво да ритат като на стреснат плъх, докато момчето отчаяно пълзеше към ъгъла, където мръсният му дюшек се допираше до влажната стена. Щом стигна дотам, веднага се сви на кълбо и вдигна тънките си ръце, за да предпази изранената си глава.
Не беше направил нищо лошо. Или поне така си мислеше. Беше почистил кухнята, дневната и стаята на похитителя, както правеше всеки ден. Беше измил пода, ваната, дупката и запушалката на канала и тоалетната чиния в банята и за да го докаже, беше облизал ръба на тоалетната чиния и бе пил от водата вътре. Не издаваше никакъв звук. Говореше само когато му кажеха, стоеше далеч от мазето и ядеше само остатъците, които му подхвърляше похитителят от закуската и вечерята — никога обяд.
Всеки ден, след като Червей почистеше след закуската, мъжът го заключваше в килията му и го държеше там до вечерта, когато влизаше и или го биеше, или го изнасилваше, или и двете. След това обикновено му позволяваше да изяде остатъците от храната. Обикновено, но невинаги.
Но все още не беше вечер. Не можеше да е. Червей беше сигурен в това. Той нямаше часовник и нямаше как да знае колко е часът, но нещо му подсказваше, че е рано следобед. От друга страна обаче, похитителят не се нуждаеше от извинение да нахлуе в килията на Червей, когато си поиска и като метеоритен дъжд да излее гнева и сексуалната си извратеност върху малкото момче.
Със смесица от гняв и сковаващ крайниците страх Червей напрегна тяло, стисна зъби и зачака първия удар — от ръка, колан или камшик. Никога не знаеше. Този път обаче нямаше удар.
— Хайде, ставай, Червей — заповяда Чудовището.
Той го наричаше Чудовището наум, защото какъвто и да беше, похитителят не беше човешко същество.
Момчето си помисли, че не е чуло добре. Не думите, а тона на мъжа. В него не прозвуча гняв. Това му напомни за деня, в който го срещна близо до училището. Червей знаеше, че ще проклина този ден до края на живота си.
— Хайде, Червей, стани и ела с мен. Искам да ти покажа нещо.
Да, Червей беше чул добре. Тонът на похитителя беше спокоен и подканващ, почти закачлив.
Червей бавно спусна ръце и погледна мъжа. Очите му постепенно се приспособиха към светлината, която проникваше от коридора. Чудовището стоеше на прага и го гледаше. В изражението му нямаше гняв.
— Хайде, хайде — повтори мъжът и плесна с ръце два пъти. — Нямаме цял ден. Да вървим. — Той врътна глава към коридора, обърна се, прекрачи прага и зачака.
Червей не можеше да разбере какво става, но беше сигурен, че не иска да кара Чудовището да чака. Момчето скочи на крака, пое дълбоко влажния въздух с мирис на мухъл и тръгна след похитителя.
Мъжът го поведе нагоре по скърцащите дървени стъпала към втория етаж. Влязоха в стая, която беше заключена с катинар, където на Червей не беше позволено да ходи. Помещението беше сравнително малко, двайсетина квадратни метра, с тъмносив линолеум на пода и един прозорец в средата на западната стена, обкован със стоманени плоскости. Никой не можеше да види нищо през него. Стените и таванът бяха боядисани в черно и празни. В единия ъгъл имаше лампа, която озаряваше стаята в студена, оранжева светлина. Нямаше мебели, освен двуместно черно кожено канапе, поставено вдясно от вратата и срещу прожекционен екран, монтиран на отсрещната стена. Червей за пръв път долавяше такава противна сладникава и мускусна миризма, каквато се разнасяше в стаята. Стомахът му се присви и без да усети, момчето затаи дъх и стисна устни.