Докато оглеждаше зловещата стая, забеляза, че канапето е покрито с дебел непромокаем найлон.
— Обичам да наричам това моя киносалон — каза Чудовището, влезе вътре и гордо разпери ръце, сякаш се готвеше да прегърне невидим приятел.
Червей стоеше на прага и уплашеният му поглед се стрелкаше из помещението.
— Идеален е, нали? — ухили се Чудовището. — Е, искаш ли да гледаш филм заедно с мен, Червей? — Той говореше оживено, като любящ баща на сина си.
Момчето най-после си пое дъх и веднага му се догади. Отправи поглед към Чудовището, но не знаеше как да отговори. Мъжът видя колебанието му и му помогна.
— Но, разбира се, че искаш, нали, Червей? — Кимна два пъти, за да наблегне на решението, което беше взел от името на момчето.
Отворил широко очи, Червей се колебаеше. Неизвестно защо, тази стая го плашеше повече от подземната му килия.
— Не е ли така, Червей? — повтори Чудовището, този път с твърд и заплашителен глас.
Момчето почувства, че цялото му тяло се разтрепери, и кимна.
— Чудесно. Ела тук и седни. — Мъжът потупа два пъти по канапето.
Червей внимателно затвори вратата, предпазливо влезе в стаята и седна там, където беше посочил мъжът. Найлоновата покривка изскърца.
Чудовището взе дистанционното и се настани до момчето.
Несигурен и с кожа, настръхнала от страх, Червей гледаше право напред, твърде уплашен да погледне похитителя.
— Мисля, че този филм ще ти хареса. Нов е. — Чудовището натисна бутона за включване и се облегна назад.
Тялото на момчето беше сковано като дъска. Седеше на ръба На канапето, пъхнало ръце под краката си.
Когато първите образи изпълниха екрана, момчето се намръщи. Нямаше заглавие, нито имена на актьори или създаваща определено настроение музика. Филмът започна направо с кадър отблизо на лицето на жена, която изглеждаше на двайсет и няколко години. Сините ѝ очи бяха пълни със сълзи, зачервени и подпухнали от плач. Дългата ѝ руса коса беше разпусната и падаше на раменете.
— М… моля те! — каза тя, гледайки право в камерата. — Ще направя всичко, което поискаш. Моля те, не ме наранявай! — Гласът и потреперваше с всяка дума.
Камерата постепенно се отдалечи и показа тялото на жената. Гледката накара Червей да преглътне. Тя беше гола и завързана за стол, сложен в средата на дневна.
— Красива е, нали, Червей? — усмихнато попита Чудовището.
Вцепенено от образа на екрана, момчето не беше в състояние да отговори.
— Името ѝ е Шарън — продължи мъжът. — Харесва ми. А на теб?
Червей мълчеше.
— Кажи името ѝ, Червей — настоя Чудовището.
Момчето най-после погледна към мъжа на канапето до него.
— Какво?
— Как се казва тя? Кажи името ѝ. Казах ти го. Не внимаваше ли?
— Да, господине, внимавах. — Думите на Червей прозвучаха уплашено като на жената.
— Тогава кажи името ѝ. И внимавай да не го сбъркаш.
— Ш… Шарън. Името ѝ е Шарън.
Чудовището се втренчи в момчето. Лицето му представляваше безизразна маска.
— Не е ли така, господине? — с умоляващ глас попита Червей.
Устните на мъжа най-после се разтеглиха в усмивка. Гласът му отново звучеше доволно:
— Да, точно така. Но не гледай мен, Червей. Гледай екрана. Ще стане много по-интересно.
Детето се подчини.
От тонколоната се разнесе силен, механичен звук, който изпълни стаята, стресна Червей и го накара да подскочи на мястото си. На екрана Шарън изпищя от вцепеняващ ужас, извърна лице и започна да ридае неудържимо.
— Моля те… не, не, не!
Използвайки силата, която ѝ беше останала, тя ожесточено извиваше тяло на стола, опитвайки да се освободи, но безуспешно.
Изведнъж вляво от Шарън в кадър влезе някой друг. След няколко секунди Червей осъзна, че човекът на екрана, е мъжът, който седи до него — Чудовището. Той беше облечен в странен екип, покрит от главата до петите, нещо като саморъчно направен прозрачен найлонов гащеризон. В ръцете си държеше малка машина, която беше източникът на силното бръмчене.
— Знаеш ли какво е това, Червей? — попита Чудовището, посочвайки машината.
Момчето поклати глава.
— Това е електрически ъглошлайф. Фантастична машинка. Много мощна.
Червей погледна стъписано мъжа и почувства, че по гърба му полазват ледени тръпки.