— Добре.
Хънтър се отправи към вратата, но Гарсия го спря:
— Робърт.
Хънтър се обърна.
— Пази се.
Робърт кимна и излезе от кабинета.
3
Те пак го зяпаха.
Чернокосото момиче и приятелките ѝ.
Зяпаха го, кикотеха се и после пак го зяпаха. Не че той имаше нещо против. Единайсетгодишният Рики Темпъл вече беше свикнал с това. Старите му дрехи, рошавата черна коса, мършавото тяло, заостреният нос и големите уши винаги привличаха внимание. И присмех. Фактът, че той не беше много висок за възрастта си, също не помагаше много.
Пет различни училища през последните три години заради поредицата непостоянни работни места на баща му и историята беше една и съща навсякъде. Момичетата му се подиграваха. Момчетата го блъскаха и го биеха. Учителите го хвалеха за високите му оценки.
Рики не вдигаше глава от теста на масата. Беше го направил най-малко двайсет минути преди всички други. Въпреки че очите му бяха приковани в листа, той усещаше погледите им, които изгаряха врата му, и чуваше подигравателния им кикот.
— Нещо смешно ли има в изпита, госпожице Стюарт? — попита с ироничен тон господин Дрискол, учителят по математика.
Луси Стюарт беше поразително красиво момиче с големи, светлокафяви очи, бретон, права, черна коса, която беше хубава както завързана на опашка, така и разпусната, и пленителна усмивка. Кожата ѝ беше невероятно гладка за четиринайсетгодишно момиче. Докато повечето момичета на нейната възраст вече започваха да се борят с акнето, Луси изглеждаше неуязвима за това бедствие. Всяко момче в прогимназия „Морнингсайд“ би направило всичко за нея, но тя принадлежеше на Брад Никълс, или поне така твърдеше той. Рики все си мислеше, че ако потърси определението на „тъпак“ в речника, ще види там снимка на Брад Никълс.
— Съвсем не, господине — отговори Луси, премествайки се неспокойно на стола.
— Приключихте ли, госпожице Стюарт?
— Почти, господине?
— Тогава престанете да се кикотите и работете върху текста. Имате само още пет минути.
В класната стая настъпи неспокойно оживление.
Луси беше решила половината задачи. Тя мразеше математиката. Всъщност мразеше повечето учебни предмети. Те не ѝ трябваха. Особено когато беше убедена, че съдбата и е отредила да бъде холивудска суперзвезда.
Рики загриза молива си и се почеса по носа. Искаше му се да се обърне и да посрещне предизвикателно погледа ѝ. Рики Темпъл обаче рядко правеше онова, което искаше. Той беше твърде плах и се страхуваше от последиците.
— Времето изтече! Оставете тестовете си на катедрата, докато излизате.
Чу се училищният звънец и Рики благодари на Бога. Беше минала още една седмица. Той с нетърпение очакваше събота и неделя. Искаше да бъде сам и да прави онова, което обичаше да пише разкази.
Обу къси панталони, натъпка учебниците и тетрадките си в избелялата си зелена раница и изкара ръждясалия си велосипед от паркинга до входа на училището. Гореше от желание да се махне от това място.
Той подкара по Сто и четвърта улица и пресече Южно седмо авеню. Харесваше къщите в тази част на града — големи и разноцветни, с красиви морави отпред и градини с цветя. Някои имаха плувни басейни в задния двор. Бяха съвсем различни от мизерния апартамент, в който Рики живееше с агресивния си баща, в Ингълуд, Южен Лос Анджелис. Майка му ги беше напуснала, без да се сбогува, когато Рики беше само на шест. Той не я видя повече, но тя му липсваше.
Рики се беше зарекъл, че един ден ще живее в луксозна къща с голям заден двор и плувен басейн. Той щеше да стане писател. Известен писател.
Рики беше толкова погълнат от мислите си, че не чу звука на другите велосипеди, които се приближиха зад гърба му. Когато ги забеляза, вече беше късно.
Единият от петте велосипеда се изравни с този на Рики и го притисна до високия бордюр на тротоара. Обзет от паника, вместо да натисне спирачката, той увеличи скоростта.
— Къде си мислиш, че отиваш, шибан изрод? — извика момчето с качулка и синьо-бяла кърпа, закриваща долната половина на лицето му. — Ти не си от този квартал, грозен, кльощав скапаняко. Връщай се в мръсната си бедняшка махала.
Други двама велосипедисти също крещяха обидни думи на Рики, но той беше твърде уплашен, за да ги чуе добре.
Не му остана място и предното му колело започна да стърже в бордюра. Той трепереше от страх. Знаеше, че скоро ще падне. Изведнъж с него се изравни втори велосипедист с качулка, ритна го по крака и го повали на тротоара. Рики се стовари на земята, плъзна се един метър и охлузи кожата на дланите и коленете си. Велосипедът му се стовари върху него и удари краката му.
— Еха! Грозникът падна от колелото си — извика едното хлапе, докато групата се отдалечаваше и се смееше гръмогласно.