Чудовището се усмихна.
— Точно така, Червей, правилно си разбрал. Ще изстържа лицето ѝ. Гледай. — Той посочи екрана.
Момчето не помръдна. Не можеше.
— Гледай — заповяда Чудовището, хвана брадичката на Червей и обърна лицето му към екрана.
Паниката беше обзела напълно Шарън, която сега пищеше неистово и се мяташе на стола, но усилията ѝ изобщо не притесняваха Чудовището. Напротив, изглежда, го възбуждаха още повече. Той пристъпи към нея и доближи ъглошлайфа на пет сантиметра от лицето ѝ. Шарън усети въздушната струя и топлината, излъчваща се от четиристотин и двайсетватовия въртящ се диск. Паниката ѝ нарасна неимоверно и тя се подмокри.
Червей не можеше да гледа повече. Той инстинктивно затвори очи и извърна глава.
Чудовището го зашлеви през лицето толкова силно, че момчето изхвърча от канапето и падна на пода. Пред очите му се появиха ярки искри.
Чудовището натисна паузата на дистанционното.
Червей притисна ръка до наранената си буза. По лицето му започнаха да се стичат сълзи. От ъгълчето на устата му закапа кръв.
— Отвори очи и ела да седнеш тук, Червей. Ако дори си помислиш да ги затвориш или да отместиш поглед, ще разбереш колко болезнен може да е електрическият ъглошлайф, защото ще одера кожата на гърба ти. Разбираш ли?
Червей си пое дъх, потрепервайки.
— Да, господине. Съжалявам, господине. — Момчето се изправи на треперещите си крака и се върна на канапето.
— Браво.
Похитителят отново пусна видеозаписа. На екрана Шарън вече беше престанала да се движи. Страхът ѝ беше толкова силен, че я беше парализирал. Тя можеше само да се надява на чудо, но чудото не се случваше.
Машината докосна лицето ѝ и във всички посоки се разхвърчаха кръв и кожа, образувайки дъжд от червеникава мъгла. Писъкът, който се изтръгна от устата ѝ, беше гърлен и изпълнен с болка, и заглуши смразяващото кръвта бръмчене на машината.
Червей почувства, че ще повърне, но знаеше, че ако отмести поглед или затвори очи, Чудовището ще го нарани както никога дотогава. Момчето нямаше възможност за избор и направи единственото, за което се сети, за да не затвори очи — доближи ръце до лицето си, разтвори клепачите си с палеца и показалеца си и продължи да гледа екрана.
36
— Детектив Гарсия, специален отдел „Убийства“ — каза Карлос по мобилния си телефон, отговаряйки на обаждането след второто позвъняване. С Хънтър току-що се бяха върнали в Главното управление на полицията, след като бяха прекарали по-голямата част от сутринта и следобеда на местопрестъплението във Венис.
— Детектив, обажда се полицай Удс.
Полицай Гари Удс ръководеше разпитите на съседите на семейство Бенет в Ъпър Лаурел Каньон. След събитията сутринта Гарсия беше забравил за това.
— Помолихте ме да ви уведомя, ако се появи нещо.
— Да, точно така — отвърна Карлос.
— Мисля, че може би попаднахме на нова информация за вас.
— Добре. Тръгваме.
В натовареното в късния следобед улично движение пътуването от Саут Сентръл до Ъпър Лаурел Каньон в Холивуд Хилс отне на детективите час и десетина минути. Щом най-после стигнаха дотам, те намериха полицай Удс и партньора му да ги чакат в черно-бялата си патрулна кола, която беше паркирана точно пред къща № 8420, през десет врати от семейство Бенет.
— Детективи — каза Удс, слизайки от колата, и поздрави Хънтър и Гарсия. Той беше четирийсет и пет годишен, с права коса с цвят на ръжда, пълни устни, рунтави вежди и почти черни очи. Приличаше на тъжен вълк в полицейска униформа. Партньорът му, който сякаш броеше минутите до края на тази гадост, остана в патрулната кола.
Робърт и Карлос отвърнаха на поздрава.
— И така — започна Удс, — точно както бяхме инструктирани, почукахме на всяка врата от горния край на пътя чак надолу до Лаурел Пас Авеню, включително къщите на Кармар Драйв. — Той посочи улицата, която се отклоняваше вдясно от Алънуд Роуд. — Общо шейсет и девет имота. Разговаряхме с всеки, който беше там по онова време, включително с непълнолетни. — Удс отмести поглед от Хънтър към Гарсия и после обратно. — Трябва да призная, че отначало всичко в този квартал изглеждаше като гонене на вятъра. Както се очакваше и както показа първият разговор, никой не си спомняше да е видял някого или нещо необичайно, предимно защото на тези хълмове няма такова нещо като обичайно, ако схващате намека ми. Но по средата на търсенето попаднахме на нещо, което звучеше интересно, меко казано. — Той млъкна и повдигна рамене. — Може и да е нищо, но аз не взимам решенията. Само докладвам, както съм инструктиран.
— Добре — рече Карлос. — Какво имаме?
— Ето тук. — Удс се обърна към № 842.0, двуетажна къща от червени тухли с полегат покрив, старателно окосена морава и пътеки с красиво подредени цветни лехи от двете страни. На алеята бяха спрени две коли — бял джип „Джи Ем Си Юкон“ и електрическа „Тесла S“, син металик. — Информацията беше подадена от едно хлапе — продължи Удс и кимна по посока на къщата. — Името му е Марлон Слоун. Тринайсетгодишно. Изглежда интелигентно, но е много срамежливо. — Той извади тефтерчето си. — Искате ли да ви разкажа какво ми каза момчето или предпочитате да говорите с него?