Хънтър долови колебание в тона на полицай Удс.
— Защо? Не сте ли сигурен в онова, което ви каза момчето?
Удс леко наклони глава на една страна и веждите му се повдигнаха като две космати гъсеници, които опитват да се целунат.
— Както споменах — каза той, — хлапето е ужасно стеснително. Не ме поглеждаше в очите, докато ми разказваше историята си.
Освен това изглеждаше малко нервно, почти уплашено. Може би момчето си е такова, или има нещо друго. Не съм сигурен. Но знам, че вие, детективите обичате да разгадавате хората, докато разговаряте с тях, и затова попитах.
Гарсия кимна на полицай Удс и се обърна към партньора си:
— Е, след като сме дошли чак дотук, може да поговорим с момчето.
Няколко секунди след като полицай Удс натисна звънеца, вратата отвори висока метър седемдесет и пет жена на четирийсет и няколко години, която беше по-скоро очарователна, отколкото привлекателна. Носеше черна рокля с тънки презрамки, черни чорапи и ниски работни обувки. Естествено вълнистата ѝ кестенява коса падаше на раменете и ограждаше малко, овално лице.
— Здравейте отново, госпожо Слоун — каза Удс.
Погледът на жената се спря на полицая само за част от секундата и после озадачено се премести към двамата други мъже, които стояха на вратата.
Хънтър и Гарсия се представиха и в същия момент на няколко крачки зад госпожа Слоун се появи бледо и слабо хлапе с къса руса коса и очила с тънки телени рамки, два-три сантиметра по-високо от майка си. Беше облечено със сини джинси и черна тениска с рисунка на череп от захар. Под черепа с бели букви беше написано името на група — „Естетик Пърфекшън“.
Робърт наклони глава на една страна, за да привлече вниманието на момчето.
— Здравей — махна му с ръка той. — Аз съм детектив Хънтър от лосанджелиската полиция, а това е партньорът ми, детектив Карлос Гарсия. Ти сигурно си Марлон, нали?
Хлапето кимна мълчаливо. Погледна детективите за не повече от секунда и отмести очи.
Удс отправи на Хънтър и Гарсия поглед, който говореше: „Казах ви, че момчето е срамежливо“.
— Здравей, Марлон — рече Удс, поглеждайки над рамото на госпожа Слоун. — Това са детективите, за които ти казах, че може би ще искат да ти зададат няколко въпроса. Ще им кажеш ли онова, което разказа на мен?
— Съжалявам — намеси се майката, — но това ми се струва загуба на време, и нашето, и вашето. Той няма да им каже нищо повече от онова, което вече ви разказа. — Тя погледна часовника си. — И след по-малко от час имаме сеанс при терапевт. — Госпожа Слоун се обърна и погледна сина си: — Трябва да тръгваме.
Хънтър наблюдаваше момчето. Когато майката спомена думата „терапевт“, Марлон погледна наляво, стисна устни и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Негативната реакция показа, че не харесва много терапевтичните сеанси.
— Ще отнемем колкото е възможно по-малко от времето ви, госпожо Слоун — спокойно каза Хънтър, опитвайки се да вдъхне увереност на нея и на момчето. — Но това наистина е важно. — Преди тя да успее да отговори, той се обърна направо към хлапето: — Марлон, ще ти бъдем много признателни за помощта. Само ни отдели няколко минутки от времето си, моля.
Момчето пристъпи напред и застана до майка си.
— Може ли да видя документите ви? — попита Марлон и този път задържа по-дълго погледа си върху детективите.
Въпросът изненада всички, дори майката, която погледна сина си така, сякаш се беше държал грубо и невъзпитано.
— Разбира се — отвърна Хънтър, извади служебната си карга и я даде на хлапето.
Гарсия направи същото.
Момчето ги разгледа внимателно и дълго, сякаш беше експерт и можеше да прецени дали са фалшиви или истински.
— Отдел „Убийства“ — каза Марлон и върна документите на детективите.
— Моля? — изненада се госпожа Слоун и погледна първо сина си, а после Хънтър и Гарсия. Беше пропуснала да забележи този детайл, когато погледна служебните карти на детективите. — Отдел „Убийства“?
— Точно така, госпожо — отвърна Робърт и пак ѝ даде документите си. — За жалост онова, което започна като отвличане от къщата малко по-нататък по улицата от вашата, ескалира в убийство. Трупът на жената беше намерен вчера сутринта. Затова отново посещаваме всяка къща.