— Боже мой! — възкликна госпожа Слоун и му върна документите. Раздразнението ѝ се изпари. — Много съжалявам да го чуя. Нямах представа. — Тя сложи ръка на рамото на сина си и го прегърна покровителствено.
— На този етап всяка информация, колкото и незначителна да изглежда за другите, може да е много важна за нас — добави Хънтър.
— Разбира се, разбира се — с извинителен тон отговори жената и отстъпи вляво. — Влезте, моля.
37
Хънтър, Гарсия и полицай Удс последваха госпожа Слоун и Марлон и се озоваха в малко преддверие, минаха покрай извито стълбище и влязоха в дневната на къщата. Старинни мебели украсяваха голямото и много приятно пространство. Стените, облепени с тапети на широки райета в тъмнозелени и маслиненозелени нюанси, бяха декорирани с няколко картини с маслени бои, всичките оригинали. В средата на стаята имаше голям пухкав килим в зелено и бяло и внушителен комплект викториански махагонови кресла и канапета с дърворезба. На тавана беше окачен елегантен кристален полилей, който обливаше помещението в успокояваща светлина.
Госпожа Слоун покани полицаите да седнат и заедно със сина си се настани на едното канапе. Хънтър и Гарсия седнаха на другото, а Удс избра едно от креслата. Госпожа Слоун отново сложи ръка на рамото на сина си.
Вниманието на Робърт беше приковано в момчето. Хлапето беше ужасно стеснително. Чувстваше се неудобно и неловко в присъствието на хора, особено непознати, и справянето се проявяваше под формата на минимално общуване, предпазливо, плахо поведение и малко или никакъв зрителен контакт. В резултат на чувствата си Марлон вероятно подсъзнателно беше изградил защитна стена около себе си. В днешния свят това не беше рядко срещано поведение. Прегръдката на майка му, изглежда, го смущаваше.
Хънтър не желаеше да им отнема много време, но искаше и да предразположи момчето и да го накара да се отпусне.
— Между другото, тази група е страхотна — отбеляза той и посочи тениската на хлапето.
Марлон бавно вдигна глава и погледна Робърт. На лицето му бяха изписани съмнение и изненада. Този път момчето не прекъсна зрителния контакт.
— Знаете за „Естетик Пърфекшън“? — За разлика от изражението в тона му имаше много повече съмнение, отколкото изненада.
Детективът кимна.
— Гледал съм ги на живо два пъти.
Марлон нагласи очилата на носа си и се втренчи в детектива.
Робърт разбра, че момчето го изучава и преценява.
— Наистина ли? — попита Марлон. Съмнението в тона му се беше превърнало в недоверие. — Имате ли любима песен?
Хлапето е умно — помисли си Хънтър — и много предпазливо. Марлон беше приел дружеската забележка и я бе превърнал в проверка.
— Не бих казал, че имам любима песен — отговори Робърт. — Харесвам повечето им парчета, особено последните два албума, но ако трябва да избирам, може би „Антитяло“ или „Блед“, или „Угаси лампите“. А ти? Имаш ли изобщо любима песен?
Момчето се поколеба отново, видимо изненадано от отговор, какъвто не очакваше. В резултат на това най-после се отпусна. Устните му неволно се извиха в лека усмивка.
— „Антитяло“ е страхотна песен — призна. — Много харесвам и „Нечовек“. Но съм съгласен, че повечето им парчета са жестоки. — Той изучава Хънтър още малко. — А чували ли сте за група на име „Год Модюл“?
Робърт се замисли.
— Не, мисля, че не съм.
— Щом харесвате „Естетик Пърфекшън“, ще харесате и тях. Трябва да ги чуете.
— „Год Модюл“ — кимна Хънтър. — Благодаря. Ще го направя.
Госпожа Слоун проследи разговора им с изненадано и същевременно заинтригувано изражение на лицето. Тя много рядко беше виждала сина си с готовност да повежда разговор с непознат.
— Извинете — обърна се Робърт към нея. — Знам, че времето ви притиска.
— Ами… да, малко. — Тя погледна сина си.
— Марлон — започна Хънтър, — би ли повторил онова, което си разказал на полицай Удс?
Момчето кимна.
— Разбира се. Попитаха ме дали си спомням да съм виждал превозно средство или някой да се мотае на улицата през последните седмици, например човек, който не живее тук, или кола, която не съм виждал досега.
— Точно така — потвърди Робърт.
— Бих искала да подчертая, че Марлон не обича да напуска дома си — намеси се госпожа Слоун. — Той не се чувства удобно навън.
— Мамо — прекъсна я Марлон едновременно подразнен и смутен. — Какво от това, че обичам да стоя вкъщи? Нали имам очи? И стаята ми има голям прозорец, през който обичам да гледам. — Той леко размърда рамо, освобождавайки се от прегръдката на майка си.