— Значи си видял нещо от твоя прозорец? — попита Хънтър със спокоен и сериозен глас, насочвайки вниманието на момчето към себе си и повода, по който бяха дошли.
— Да — отговори хлапето и се отмести няколко сантиметра по-далеч от майка си. — От прозореца на моята стая се открива доста хубава гледка на по-голямата част от улицата.
Докато бяха навън, Робърт беше забелязал стратегическото положение на къщата на семейство Слоун по отношение на улицата и дома на семейство Бенет.
— Добре, и какво видя?
— Нека първо ви разкажа малко предистория — започна Марлон. — Преди четири седмици имаше някакъв проблем с единия телефонен стълб на улицата, по-точно онзи пред № 8456. — Момчето посочи на север. — Всички телефони наоколо не работеха.
— Да, спомням си — пак се обади госпожа Слоун.
Преди да продължи, Марлон я погледна, сякаш искаше да каже: „Оставѝ ме да говоря, мамо.“
— Късно следобед — продължи той — дойдоха двама инженери от „AT&T“ и ги поправиха. Видях ги да работят по кабелите на върха на стълба.
Хънтър кимна, но не каза нищо, оставяйки момчето да говори свободно, без да го прекъсва.
— Стори ми се странно, че два дни по-късно дойде друг инженер и работи по същия телефонен стълб.
Гарсия се намръщи.
— Защо ти се стори странно?
Марлон отново нагласи очилата си.
— Ами, първо, защото вече нямаше проблем с телефонните линии. Бяха ги поправили преди два дни. И второ, защото инженерът беше сам и използва телескопична стълба, за да стигне до кабелите на върха на стълба, който е доста висок. Инженерите от „AT&T“ имаха камион с кран с кош.
Карлос погледна партньора си, който не откъсваше очи от момчето.
— И после, преди седмица и нещо, същият самотен инженер работеше горе на същия телефонен стълб. Пак с телескопична стълба, не с камион с кран с кош, но този път го видях, когато си тръгваше. — Марлон млъкна, може би за ефект, а може би да си поеме дъх. — Не караше бус на „AT&T“, нито друг фирмен бус, а джип „Юкон“, който беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Джипът беше като на мама, само че черен. Човекът сложи стълбата на багажника на покрива и потегли.
— Преди седмица и нещо? — попита Робърт.
— Да — потвърди момчето. — Мисля, че беше два-три дни прежди полицаите да дойдат да разпитват първия път.
Този път Хънтър и Гарсия се спогледаха обезпокоени.
От радиопредавателя на колана на полицай Удс се разнесе силно пращене. Той бързо го извади, докато ставаше.
— Моля за извинение, госпожо — каза и после се обърна към двамата детективи: — Чакам да получа информация. Сигурно затова ме търсят. Ще ви чакам навън. — Отново погледна госпожа Слоун, която се готвеше да стане. — Всичко е наред, госпожо. Не ме изпращайте. — Удс излезе от стаята.
Робърт поднови разпита:
— Успя ли да видиш добре инженера?
— Видях го само в гръб, докато беше горе на стълба — с разочаровано изражение отговори момчето. — Беше висок като вас двамата. И не беше дебел като двамата инженери от „AT&T“.
— Слаб ли беше? Мускулест? — попита Карлос.
— Не можах да видя. Той беше с яке.
— Работно яке на „АТ&Т“?
— Не си спомням, но мисля, че не беше такова.
— А цветът на косата му?
Марлон отново поклати глава обезверено.
— Съжалявам, не можах да видя. Човекът носеше бейзболна шапка. Не го огледах много внимателно, защото той не правеше нищо лошо. Сетих се за него само защото ме попита полицаят, който току-що излезе. Единствените непознати, които видях на улицата през последните седмици, бяха инженерите от „AT&T“, третият инженер, за когото ви разказах, и полицаите. Това е всичко.
— А колата му? — попита Хънтър. — Ти каза, че бил черен джип „Джи Ем Си Юкон“?
— Да.
Робърт видя, че госпожа Слоун пак погледна часовника си.
— И имала багажник на покрива?
— Да.
— Забеляза ли нещо друго около колата? Например… имаше ли вдлъбнатини или драскотини? Броня или стикери на стъклата? Нещо, което си спомняш?
Марлон наведе глава.
— Не, съжалявам. Видях само, че беше черен джип „Юкон“.
Хънтър и Гарсия отново се спогледаха. Нямаше какво повече да научат от Марлон и майка му, която вече изглеждаше доста нетърпелива.
Двамата детективи станаха, благодариха на Марлон и госпожа Слоун и се отправиха към вратата. Докато госпожа Слоун ги изпращаше, Робърт се обърна към нея:
— Терапевтичният сеанс, на който ще водите Марлон сега, за социално тревожно разстройство и паника ли е?
Тя се намръщи, предимно защото се изненада от точната диагноза. Отговорът ѝ беше много по-предпазлив отпреди:
— Да…
Хънтър погледна Марлон, който стоеше зад майка си. Момчето беше чуло въпроса и, изглежда, се чувстваше малко неудобно.