Рики остана да лежи на тротоара. Беше затворил очи и преглъщаше сълзите си. По някое време му се стори, че чу забързани стъпки.
— Хей, добре ли си? — попита мъжки глас.
Рики отвори очи, но видя само размазани образи.
— Добре ли си? — повтори човекът.
Момчето усети, че някой вдига велосипеда от краката му. Ръцете и коленете го боляха, сякаш бяха попарени с вряла вода. Той вдигна глава и видя мъж, който беше коленичил до него. Кестенявата му коса беше вълниста и разрешена над изпъкналото чело, високите скули и волевата брадичка с грижливо оформена козя брадичка. Бледосините му очи изразяваха безпокойство.
— Кои бяха онези хлапета? — попита мъжът и врътна брадичка към посоката, в която беше избягала бандата. Изглеждаше ядосан.
— Какво? — Рики все още беше малко дезориентиран.
— Отивах да взема сина си от училище, когато видях как група хлапета те блъснаха. — Мъжът посочи кола, която набързо беше паркирана с двете колела на тротоара на отсрещната страна на улицата. Вратата на шофьора беше отворена.
Рики проследи погледа му. Знаеше, че хлапетата с велосипедите бяха Брад Никълс и бандата на тъпите му приятели, но не каза нищо. И без това нямаше да има никакво значение.
— Хей, ти кървиш — сериозно и загрижено каза мъжът и погледът му се плъзна към ръцете и после коленете на момчето.
— Трябва да почистиш раните, за да не се инфектират. Ето, вземи. — Той бръкна във вътрешния си джоб и подаде на Рики няколко хартиени кърпички. — Засега използвай тези, но трябва бързо да измием охлузванията със сапун и топла вода.
Момчето взе кърпичките и попи кръвта от дланите си.
Когато падна, раницата му се беше отворила и учебниците и тетрадките му се бяха разпилели на тротоара.
Мъжът му помогна да стане и да събере нещата си.
— О! — възкликна той. — Ти учиш в „Морнингсайд“? И синът ми ходи там. — Той спря, докато подаваше последния учебник на момчето. — В осми клас си, така ли?
Рики кимна равнодушно.
— Сериозно? Изглеждаш десетгодишен.
— На единайсет съм — леко раздразнено отвърна Рики.
— Извинявай. — Мъжът осъзна грешката си и побърза да я поправи: — Не исках да те обидя, но все пак си доста малък за осми клас. Синът ми е на десет и завършва четвърти клас.
Рики сложи в раницата си и последния учебник.
— Тръгнах на училище една година по-рано и заради оценките ми позволиха да пропусна шести клас. — Този път в гласа му прозвуча гордост.
— Брей! Изумително. Значи съм в компанията на истински вундеркинд.
Момчето избърса кръвта от ръцете си и погледна велосипеда си и изкривеното предно колело.
— По дяволите!
— Доста е огънато — съгласи се мъжът. — Мисля, че днес няма да караш повече този велосипед.
Рики имаше такъв вид, сякаш не знаеше какво да прави. Мъжът разбра смущението му.
— Виж какво — каза той, поглеждайки часовника си. — Малко закъснявам да взема сина си от училище, затова трябва да тръгвам, но ако искаш, почакай тук и на връщане с Джон ще те закараме до дома ти. Връщам се след пет минути. Какво ще кажеш?
— Благодаря, но ще се оправя сам. И без това не мога да се прибера вкъщи в този вид. — Отново започна да бърше кръвта от коленете си.
Мъжът изненадано повдигна вежди.
— Защо?
— Ако се появя у дома разкървавен и със счупен велосипед, онази банда хлапета ще бъдат като небесни ангели в сравнение с онова, което ще ми направи баща ми.
— Така ли? Но ти не беше виновен. Те се нахвърлиха върху теб.
— Няма значение. — Рики отмести поглед встрани. — Никога нищо няма значение.
Мъжът се вгледа в момчето за момент и после вдигна велосипеда му от земята.
— Добре. Тогава искаш ли с Джон да те закараме у нас? След това ще говоря с баща ти и ще му разкажа какво се случи. Ще го уверя, че видях всичко и че ти не си виновен. Той ще повярва на възрастен човек.
— Казах ви, че няма да има никакво значение. Никога нищо няма значение. Благодаря ви за помощта, но сам ще се оправя. — Рики тръгна накуцвайки, като влачеше велосипеда.
— Хей, почакай, хлапе. Щом няма да се прибираш у дома, къде отиваш, като куцаш и влачиш това тежко нещо? Пък и трябва да почистиш добре раните си.
Рики продължи да върви, без да се обръща.
— Добре, имам по-добра идея. Изслушай ме. — Мъжът пристъпи няколко крачки към Рики. — Моето момче Джон е добро хлапе. Малко е затворен, но е свестен, и сериозно се нуждае от приятел. Струва ми се, че в момента ти също имаш нужда от приятел. Ще натоваря велосипеда ти в багажника на колата, ще вземем Джон от „Морнингсайд“ и ще ви закарам при майка му. Не е далеч оттук. Тя има плувен басейн и разни други неща. И ще се погрижи за ръцете и коленете ти.