Брако се замисли върху думите му.
— Чакайте малко, нима искате да кажете, че убиецът е знаел предварително, че и двете жертви ще бъдат сами в нощта, когато е действал?
Робърт кимна.
— Сигурни сме.
— Как? Откъде е знаел?
— Все още на е ясно — отговори Хънтър, — но не е много трудно да научиш тази информация, ако знаеш къде да търсиш. Мнозина я предлагат — съвсем свободно в социалните мрежи.
— По дяволите — Директорът на полицията знаеше, че Хънтър е прав. Колкото и често да ѝ напомняше за рисковете, дъщеря му непрекъснато качваше подобна информация за ежедневието си във фейсбук. — Ако смятате, че той е знаел, че жертвите ще бъдат сами в нощите, в които е действал, тогава сигурно предполагате, че ги е избирал предварително.
Хънтър кимна.
— И не са избрани произволно. Има причина убиецът да ги е избрал. — Сега беше ред на детектива да вдигне ръка, за да направи знак на Брако да изчака, преди да зададе следващия си въпрос. — В момента не знаем каква е причината, но правим всичко възможно да разберем.
— Има ли някаква връзка между жертвите?
— Още не знаем — отговори Гарсия. — Току-що се върнахме от местопрестъплението и от Института по съдебна медицина, но вече имаме екип, който работи по въпроса. Ако между жертвите има връзка, сигурен съм, че ще я открият.
— А бележката и снимката, които бяха изпратени на кмета Бейли?
— Чисти са — поклати глава Карлос. — Няма никакви отпечатъци. Чакаме резултатите от анализа на мастилото, хартията и почерка.
— Откъде е изпратен пакетът?
Гарсия му разказа накратко за отвличането на вниманието с димката близо до пощенската кутия на „ФедЕкс“.
Директорът на полицията прокара няколко пъти палеца и показалеца си по мустаците си.
— И така, ако съм разбрал правилно — каза той, обръщайки се към двамата детективи, — с две думи, вие твърдите, че извратенякът, когото търсим, е внимателен, много търпелив, добре организиран, изобретателен и вероятно високоинтелигентен.
Хънтър кимна в знак на потвърждение.
— Искате ли да знаете какъв е убиецът? — попита той. Погледът му се спря на капитан Блейк и после отново се върна на директора Брако. — Убиецът е съвършен хищник.
42
Наближаваше пет без петнайсет сутринта, когато Хънтър най-после се върна в едностайния си апартамент на третия етаж на порутената сграда в Хънтингтън Парк, Югоизточен Лос Анджелис.
След като излезе от кабинета си в девет вечерта, реши да шофира из града. Често го правеше. По някаква причина, която сам не можеше да обясни, шофирането нощем по улиците на Лос Анджелис го успокояваше и му помагаше да мисли.
Щом напусна работното си място, почувства, че сънят, ако изобщо дойде, ще бъде неспокоен и изпълнен с кошмари. Сутринта щеше да се чувства по-зле, отколкото ако стоеше буден цяла нощ, затова реши да не заспива изобщо.
Робърт кара безцелно по улиците на Централен, Източен и Южен Лос Анджелис и после Харбър и Саут Бей, а след това прекоси града чак до Санта Моника. Часовникът на таблото показваше два и двайсет и две, когато най-после слезе от колата и отиде да се разходи на плажа.
Обичаше плажа, но за разлика от повечето хора го предпочиташе нощем.
Харесваше му да гледа морето по това време. Необезпокояваният шум на прибоя и тишината в ранния час му напомняха за родителите му и времето, когато беше дете.
Баща му работеше по седемдесет часа седмично, сновейки между две работни места. За да помогне, майка му приемаше каквато работа ѝ попаднеше — чистене, гладене, пране. Робърт не си спомняше събота и неделя, когато баща му да не е бил на работа, и въпреки това едва свързваха двата края. Но макар че се бореха, родителите му никога не се оплакваха. Те играеха картите, които им бяха раздадени, и колкото и лоша ръка да получеха, винаги го правеха с усмивка.
Всяка неделя, след като баща му се върнеше от работа, те отиваха на плажа. Повечето пъти стигаха дотам, когато всички други вече си бяха тръгнали и слънцето беше залязло. Робърт обаче нямаше нищо против. Всъщност предпочиташе така. Целият плаж сякаш принадлежеше на него и на родителите му. След като майка му почина, баща му продължи да го води на плажа в неделя. Понякога Робърт улавяше баща си да бърше сълзите си, докато гледа как вълните се разбиват в брега.
Когато най-после заключи колата си и тръгна към апартамента си, Хънтър не забеляза черния джип, „Джи Ем Си Юкон“, скрит в сенките зад ъгъла, където беше спрял.