Робърт не се сещаше за причина защо някой от съседите му би искал да пъхне плик под вратата му, още по-малко по това време на денонощието.
Веднага всеки мускул в тялото му се напрегна. Бързо се приближи до стола, където беше оставил кобура си, разкопча го, извади полуавтоматичния си пистолет „Хеклер и Кох Марк 23“ и освободи предпазителя.
Вратата на апартамента беше заключена. Робърт беше абсолютно сигурен в това. Веригата също беше закачена.
Коридорът навън беше дълъг петнайсетина метра и обслужваше осем апартамента, а в източния му край бяха стълбището и асансьорът. Лампите се включваха с много чувствителен сензор за движение, затова ако някой излезеше от апартамента си или се появеше от стълбището или асансьора, веднага светваха и угасваха след шейсет секунди.
Хънтър не видя светлина, проникваща от коридора под вратата на апартамента му. Ако навън имаше някой, той или тя беше стоял абсолютно неподвижно известно време.
Робърт безшумно прекоси дневната. Когато стигна до плика и го погледна, онова, което видя, накара всеки мускул в тялото му да се напрегне.
Пликът беше пъхнат под вратата с лицевата страна нагоре. Нямаше пощенска марка, нито адрес на получател, само един-единствен ред в средата, написан с червена химикалка — „Детектив Робърт Хънтър, отдел «Обири и убийства», полиция на Лос Анджелис“.
Не беше необходимо да се взира отблизо, за да разбере, че това е почеркът на убиеца.
44
Във вените на Хънтър нахлу адреналин, досущ като разярен бик, който хуква в паническо бягство. За момента остави плика и съдържанието му на пода, бързо зае позиция вдясно от входната врата и опря гръб до стената. Чакаше и се ослушваше.
Трийсет секунди.
Нищо.
Шейсет.
Никакъв звук.
Деветдесет.
Мъртвешка тишина.
Сто и двайсет.
Лампите в коридора бяха угасени.
С лявата си ръка Хънтър безшумно махна веригата на вратата и отключи. Изчака още десетина секунди, превъртя валчестата дръжка и отвори вратата. Детекторът за движение в коридора веднага долови движението на вратата и активира осветлението.
Апартаментът на Робърт беше последният в дъното на коридора срещу асансьора и стълбището. Вдясно от външната му врата нямаше нищо, освен масивна стена. Никой не можеше да се скрие там. Все още опрял гръб в стената, Хънтър протегна врат и огледа коридора по посока на стълбището.
Нямаше никого.
Държейки пистолета с две ръце, Робърт най-после излезе от апартамента си и тръгна по коридора, като се прицелваше вляво и после вдясно, търсейки мишена.
Не откри нищо. Коридорът беше безлюден.
От мястото, където стоеше, забеляза, че асансьорът е на партера. Доколкото виждаше, на стълбите също нямаше никого. Онзи, който беше пъхнал плика под вратата му, отдавна беше избягал.
Хънтър изпусна затаения си дъх и дръпна предпазителя на пистолета, но напрежението остана. Щом си пое дъх, той изпита неприятно усещане, сякаш беше вдишал нещо повече, освен кислород. Почувства се по същия начин, както много пъти, когато за пръв път влизаше на мястото на жестоко престъпление. Усещаше, че стоеше там, където е било злото.
Робърт се върна в апартамента си, заключи вратата, взе ръкавици от банята и най-сетне обърна внимание на плика на пода. На обратната страна нямаше адрес на подател.
Хънтър отиде в дневната и доближи плика до лампиона. Видя само прегънат на две лист хартия. Цветът беше еднакъв, което показваше, че вътре няма нищо друго, освен листа.
Робърт влезе в кухнята, извади нож от чекмеджето, внимателно разряза плика и след няколко секунди започна да чете новото писмо от убиеца.
45
Домът на родителите на Том Хобс се намираше на тиха улица само на пряка от католическото гробище „Свети кръст“ в Помона. Успокоителните, които медиците бяха дали на Том предишния ден, бяха оказали желания ефект. Той спа непробудно дванайсет часа и въпреки факта, че травмата от видяното щеше завинаги да остане в паметта му, най-после беше преживял първоначалния шок.
Майката на Том, много елегантно облечена жена на петдесет и няколко години, покани Гарсия в бялата двуетажна къща, заобиколена от добре поддържан жив плет от ниски вечнозелени храсти.
Госпожа Хобс се качи на горния етаж да доведе сина си, а Карлос започна да разглежда лавиците с книги в пищно обзаведения кабинет. Те бяха отрупани с произведения на класици, от Толстой и Виктор Юго до Джейн Остин и Чарлс Дикенс.
В далечния край на едната лавица Гарсия откри няколко добре подредени фотографии в рамки, всичките на Том и семейството му.
Детективът се обърна, когато чу стъпки, приближаващи се към вратата на кабинета. Том Хобс стоеше до майка си. Беше с избелени сини джинси, стари черни маратонки „Ол Старс“ и бяла риза с дълги ръкави, която му беше най-малко два номера по-голяма.