Тя седя в автобуса четирийсет и осем часа и пропътува три хиляди и триста километра, планирайки началото на новия си живот. И тогава измисли името Алисън Аткинс. И двете имена, малкото и фамилното, бяха от билбордове, които видя по време на двудневното пътуване. Първият рекламираше някаква певица на име Алисън Краус. Тя не я беше чувала, но името и красивата певица много ѝ харесаха. Решението беше взето за няколко секунди. Кели изведнъж стана Алисън. Освен това се зарече да чуе как звучи музиката на Алисън Краус.
Видя втория билборд, докато бяха спрели на една от спирките. Билбордът рекламираше някаква диета. Алисън вече беше планирала пълна промяна на външния си вид, поведението и начина на говорене — цвят на косата, прическа, форма на тялото, акцент, поза, походка. Щеше да промени всичко. Първата ѝ мисъл, когато видя билборда, беше да изпробва диетата „Аткинс“, а втората: „Харесва ми как звучи името Аткинс.“ Миг по-късно тя започна да повтаря на глас името: „Алисън Аткинс, Алисън Аткинс, Алисън Аткинс.“ Много ѝ хареса.
Да, новото ѝ име предизвика усмивка на лицето ѝ. Звучеше като ново начало. Може би нямаше да бъде толкова трудно да започне наново.
Алисън обаче грешеше.
Животът в Лос Анджелис се оказа много по-труден, отколкото очакваше. Когато най-после стигна дотам, Алисън си намери евтина стая в южната част на града. Хазяинът не ѝ поиска документи за самоличност, което напълно я устройваше, но намирането на работа без лична карта не беше лесно, особено след като изглеждаше толкова млада. И тъй като всичко в Лос Анджелис беше много по-скъпо, отколкото в Съмърдейл, малкото пари, с които беше избягала, свършиха много по-бързо, отколкото предполагаше.
Хазяинът, нисък и плешив мъж с мръсни нокти и загрубяла кожа, който постоянно миришеше на спарена пот и печено пиле, каза на Алисън, че може да сключат сделка. Ако тя била добра с него и той щял да бъде добър с нея, и можела да остане, без да се тревожи за плащането на наема. В наивността си Алисън си помисли, че хазяинът наистина се опитва да ѝ помогне, и когато той я покани в апартамента си, тя искрено вярваше, че вероятно ще трябва да почисти стаята и кухнята или да му сготви ядене.
Хазяинът беше тарикат, израснал по улиците на големия град. Той знаеше, че място като това в град като Лос Анджелис привлича определени хора. Така беше открай време и хазяинът бе виждал много млади момичета и жени като Алисън, уплашени до смърт от живота, които бяха зарязали в някое лайняно градче някъде, и знаеше, че те вероятно предпочитат да умрат, отколкото да отидат при ченгетата. Отиването в полицията означаваше да съобщят истинските си имена, да покажат документи за самоличност и да кажат откъде са, а те не бяха готови да го направят. Поне още не.
Дотогава Алисън мислеше, че смъртта на майка ѝ по време на раждането ѝ и гневът и побоите на баща ѝ са най-лошото, което може да ѝ се случи. В онази нощ тя откри нов вид страх и болка. Нов вид насилие над тялото и душата, което не мислеше, че е възможно. Алисън смяташе, че е открила ада.
След като хазяинът приключи с нея, ужасената и кървяща Алисън се върна в стаята си, събра малкото си багаж и избяга за втори път само за няколко седмици — и отново посред нощ. Същата вечер тя за пръв път започна да вярва в онова, което ѝ беше крещял баща ѝ толкова пъти — че тя е грешка и че не е трябвало да се ражда, че е създадена на този свят за наказание и че непрекъснато трябва да страда. Алисън обаче не искаше да страда повече. Тя искаше да сложи край на мъките си.
В шест часа сутринта случайно срещна Ренел, трийсет и две годишна афроамериканка, която беше преживяла същото като нея и много повече.
Ренел работеше за благотворителна организация, чиято главна цел беше да помага на жени, станали жертва на домашно малтретиране и насилие от страна на брачни партньори или родители.
Благотворителната организация приюти Алисън за няколко нощи. Дадоха ѝ храна и ѝ оказаха медицинска помощ и когато се възстанови, ѝ помогнаха да си намери почтена работа.
Историята на Алисън беше подобна на тази на Ренел, чието истинско име беше Алиша. Двете станаха най-добри приятелки и чрез връзките си на улицата Ренел уреди на Алисън документи с новоизбраното ѝ име.
И сега, дванайсет години по-късно, те все още бяха най-добри приятелки.
48
Наближаваше обяд, когато Гарсия се върна в сградата на Главното управление на полицията. Над Централен Лос Анджелис се бяха събрали няколко бели облака, предоставяйки така необходимия отдих от неспирната лятна жега, макар и само под формата на няколко разпръснати сенки.