Думите „плувен басейн“ накараха Рики да спре, да се обърне и да погледне мъжа.
— После бързо ще закарам велосипеда ти в сервиза. Същият, от който купих велосипеда на Джон. Сигурен съм, че за нула време ще оправят колелото.
Рики сякаш преценяваше възможностите.
Мъжът отново погледна часовника си.
— Хайде! — Той сви устни за момент. — Виж, ще бъда откровен с теб. Когато не е на училище, Джон само чете комикси и играе разни игри… сам. Ето… — Човекът измъкна портфейла си, извади снимка и я показа на Рики. — Може би си го виждал в училище.
Рики присви очи и се вгледа в снимката на слабо момче с къса светлокестенява коса.
— Може би. Не съм сигурен.
Мъжът не изглеждаше изненадан. По-големите ученици не общуваха с по-малките. Нито дори отхвърлени от обществото като Рики Темпъл.
— Все едно — продължи мъжът. — Наистина му е нужен приятел. Знам, че той е едва в четвърти клас, но е умно хлапе и има купища игри, които съм сигурен, че и ти ще харесаш. Може да играете заедно. — Той даде на Рики малко време да си помисли. — Хайде, няма какво да загубиш, пък и ще закарам велосипеда ти да го поправят. Какво ще кажеш?
Момчето се почеса по брадичката.
Мъжът пак погледна часовника си.
— Добре, тогава почакай тук пет минути. Ще взема Джон и ще се върна. Може първо да се запознаеш с него и после да решиш.
— Той харесва комикси, така ли? — попита Рики.
Мъжът се подсмихна.
— Меко казано.
Рики повдигна рамене.
— Струва ми се, че е страхотно момче.
— Да, така е.
— Добре тогава — съгласи се Рики.
Мъжът се усмихна и пренесе велосипеда му до колата си. Сложи го в багажника и после седна зад волана.
— Но пак ще трябва да почистим добре ръцете и коленете ти — каза, включи на скорост и потегли. Зави надясно и в края на пресечката свърна наляво.
Рики се намръщи, когато мъжът мина покрай входа на училище „Морнингсайд“, без да спре.
— Току-що подминахте училището. — Той се обърна към мъжа.
Човекът го гледаше със злорада усмивка.
— Спокойно, хлапе. — Гласът му се беше променил. Сърдечността и топлотата бяха изчезнали, заменени от твърд, студен и гърлен тон. — Сега никой не може да направи нищо за теб.
4
Претъпканото помещение, което образуваше отдел „Обири и убийства“ в лосанджелиската полиция, се намираше малко по-нататък по коридора от кабинета на Хънтър. Нямаше крехки прегради или глупави сепарета, които да разделят объркания лабиринт от бюра. Служителите се разпознаваха или с табелки с имената на бюрата, когато беше възможно да ги видиш, или като извикаш името на детектива и изчакаш да видиш кой ще вдигне ръка и ще отговори: „Тук.“
Дори по това време на сутринта отделът звучеше и изглеждаше като пчелен кошер, оживен от движение и жужащ от неразбираем шум, който се разнасяше от всяко кътче.
Кабинетът на капитан Барбара Блейк беше в отсрещния край на етажа. Стаята беше доста просторна. Южната стена беше заета от лавици, отрупани с книги с твърди корици, а на северната бяха окачени няколко снимки в рамки, похвални грамоти и награди за постижения. Източната стена представляваше огромен панорамен прозорец с изглед към Саут Мейн Стрийт. Точно пред двойното махагоново бюро имаше две кожени кресла „Честърфийлд“ с цвят на бърбън. В средата на стаята беше сложен правоъгълен килим в черно и бяло.
Хънтър почука три пъти на вратата и след секунда му отговориха:
— Влез.
Капитан Блейк седеше зад бюрото, допряла телефонната слушалка до ухото си.
— Не ме интересува как ще го направиш — каза тя по телефона и вдигна ръка към Робърт, поканвайки го да влезе и показвайки му, че ще се освободи след две секунди. — Действай. Направи го… днес. — Барбара тресна слушалката.
„Поне тук нищо не се е променило“ — помисли си Хънтър.
Барбара Блейк беше шеф на отдел „Обири и убийства“ в лосанджелиската полиция от пет години. След като пое длъжността от предишния капитан, тя бързо се утвърди като сериозен ръководител с железен юмрук. Барбара определено беше интригуваща жена — висока, елегантна и много привлекателна, с дълга черна коса и проницателни черни очи, които можеха или да те успокоят, или да те накарат да се разтрепериш. Тя не се плашеше от нищо и от никого.
— Робърт — каза капитан Блейк и стана. Беше с ушит по поръчка светлосив костюм, с бяла блуза, черни обувки и тънък черен колан. Косата ѝ беше прибрана на кок и малките ѝ перлени обеци бяха комплект с колието ѝ. — Добре дошъл отново тук. Съжалявам, че почивката изобщо не се оказа почивка.
Въпреки че Барбара не знаеше истинския мащаб на разкритията, възникнали при разследването на Хънтър по време на краткия му престой във ФБР, в гласа ѝ прозвуча искрено съчувствие.