Робърт само кимна.
Капитан Блейк заобиколи бюрото, спря и леко се намръщи.
— Къде е Карлос, по дяволите? — попита, изви тяло настрана и надзърна покрай детектива.
Той я погледна озадачено.
— Карлос е в кабинета и си събира нещата. — Посочи с палец над рамото си.
— Събира си нещата? — Тя се намръщи още повече. — Защо?
Хънтър също се учуди. Гарсия сигурно беше говорил с Блейк за прехвърлянето си.
— Ами нали ще се мести.
Погледът ѝ стана недоумяващ.
— В Сан Франциско. В техния отдел „Измами“. — Той леко поклати глава. — Като нашия „Чиновническа престъпност“.
Недоумението на Блейк се превърна в пълно объркване.
— Какви ги говориш, по дяволите, Робърт?
В същия момент вратата на кабинета ѝ се отвори и вътре влезе Гарсия.
— Съжалявам, че закъснях, капитане. Трябваше да подредя бюрото си.
Напълно слисан, Хънтър се обърна към партньора си.
— Еха! — възкликна Карлос и се ухили. — Повярвал си на всичките тези щуротии, нали? Сан Франциско? Техният отдел „Измами“? Наистина ли, Робърт? Я стига!
Капитан Блейк сдържа усмивката си. Не беше необходимо да пита. Вече се беше досетила какво е станало.
— Кучи син… — рече Хънтър, но устните му се разтеглиха в широка усмивка.
— Може би остаряваш, приятелю — пошегува се Гарсия и го потупа по рамото. — Губиш уменията си. Мислех, че веднага ще разбереш, че лъжа.
Робърт наведе глава, приемайки поражението.
— Да, може би съм твърде стар за това. — Усмивката обаче остана на устните му. — Изобщо не предположих, че блъфираш. Дори когато спомена отдел „Измами“. Това трябваше да ми подскаже истината.
— Или пък аз съм много добър — отново се ухили Карлос. — Прегръдката накрая беше страхотен щрих, нали? Още няколко секунди и вероятно щях да успея да изцедя няколко сълзи.
— Не беше необходимо — отвърна партньорът му. — Аз вече бях повярвал на всичко.
— Добре. — Капитан Блейк прекъсна шегата. Тя протегна ръка към двете папки на бюрото си. — Времето за игри свърши, момчета. Добре дошли отново в екипа на „Ултранасилие“.
— Е, какво имаме, капитане? — попита Гарсия.
Тя им даде по една папка.
— Проклет кошмар, ето това става. — Потреперването на гласа ѝ не беше за ефект.
5
След като плени Рики, мъжът го съблече и го преби до безсъзнание. Когато момчето най-после се свести, мъжът го повали на земята със силна струя леденостудена вода и след това пак го налага, този път с дебел колан, който разкъса кожата на детето и му причини кървене. Само след няколко удара Рики отново припадна.
Клепачите му потрепнаха в бърза последователност, преди най-сетне да успее да ги отвори, но нямаше разлика. Мракът в малката килия без прозорци беше непрогледен. Въпреки това очите му се отместиха първо наляво и после надясно, сякаш търсеха нещо, и след това пак се затвориха. Мъглата на объркване, която беше обвила съзнанието му, беше толкова гъста, че той не беше сигурен дали всичко това се случва наистина и дали е буден или не.
После обаче дойде болката — силна, непогрешима и мълниеносна като ядрен взрив. Разпространи се във всеки атом на тялото му с невъобразима скорост и премахна съмненията му.
Това не беше кошмар, а нещо много, много по-лошо.
Прозрението донесе такъв страх, какъвто Рики не беше изпитвал.
Той се закашля и това, изглежда, разпали болката още повече. Под клепачите му се взривиха разноцветни искри светлина и с всяка експлозия имаше чувството, че забиват гвоздей в главата му. Той беше на път да се предаде на болката и да я остави отново да го повлече към забвение, когато чу шум някъде вдясно от себе си.
Момчето се вцепени.
Ужасените му очи се стрелнаха в тази посока. Рики зачака.
Последваха още две изщраквания, пауза и после вратата започна да се отваря.
Първичен страх накара Рики инстинктивно да се свие на кълбо на студения бетонен под, да зарови лице в ръцете си и да притисне колене до гърдите си в отбранителна поза. Движението му причини още по-мъчителна болка и се разнесе смразяващ кръвта звук на стържене на метал, когато дебелата верига, закачена за десния му глезен, издрънча в металната халка, вградена в неизмазаната тухлена стена.
Очите му се напълниха със сълзи, нещо заседна в гърлото му. Сърцето му блъскаше в гърдите, сякаш искаше да изскочи от тялото му.
Електрическата крушка, оградена с телена решетка в средата на тавана, примига два пъти, светна и забръмча, сякаш стаята изведнъж се изпълни с ядосани оси. Рики беше лежал на тъмно толкова дълго време, че макар да затвори очи, светлината опари очните му ябълки.