— Да.
— Ранена ли сте?
— Да. Много време ли ще отнеме? Трябва да се погрижа за дъщеря си.
— И дъщеря ли ви е ранена и под физическа заплаха? — Талисия натисна ENTER на клавиатурата, изпращайки спешното съобщение.
— Да, точно така. Разбира се, че ще разреша операцията. Парите са си мои. Искам да прехвърля цялата сума. Кога ще можем да теглим пари от банкомат аз или моят партньор?
— Заплахата е партньорът ви?
— Аха.
— Добре, Вивиан, помощта идва. Дръжте се. Ще бъдат при вас след по-малко от четири минути. Можете ли да останете на линията? Обажданията до банките обикновено са продължителни и може да се престорим, че има някакво дребно усложнения преди да може да бъде отпусната сумата.
— Добре, ще почакам.
— На колко години е дъщеря ви, Вивиан?
— Мисля, че беше на дванайсети този месец.
— Вие или дъщеря ви имате ли животозастрашаващи наранявания?
— Не. Все още не съм получила нищо.
Думите „все още“ разтревожиха Талисия.
— Има ли огнестрелни оръжия в къщата? — попита тя.
— Да, вече я въведох два пъти.
Две оръжия.
— В партньора ви ли са?
— В момента не. Благодаря.
Талисия бързо написа нови инструкции.
— Предната или задната врата отключени ли са, Вивиан? Помощта е близо.
— Да. Както казах, прехвърлете всичко.
И двете врати бяха отключени.
— Добре, може ли вече да отидем до някой банкомат и да изтеглим парите? — Гласът на Вивиан ставаше все по-напрегнат.
— Още няколко секунди и ще дойдат, Вивиан. В момента завиват по улицата. Дори да му кажеш, че сега може да отиде да изтегли парите, той няма да може да излезе от предната ви врата.
— Добре. Много ви благодаря за помощта.
Линията прекъсна.
Талисия веднага провери историята на обажданията от адреса на Вивиан. Имаше шест през последните няколко месеца. Всичките за домашно насилие.
Преди Талисия да успее да си поеме дъх, на екрана светна ново обаждане.
— 911, какъв е спешният случай? — Тя бутна очилата нагоре.
— Тя е мъртва. — Този път гласът от другия край на линията беше мъжки. Спокойствието, с което той изрече думите накара служителката да изпита леко безпокойство.
— За убийство ли съобщавате, господине? — Пръстите ѝ отново кръстосваха клавиатурата.
— Има толкова много кръв. Писъците ѝ бяха изпълнени с болка и страх. Беше красиво.
По гърба на Талисия полазиха ледени тръпки. Тя се прокашля.
— Извинете, господине. Кой казвате, че е мъртъв?
— Номер три.
Талисия спря да пише за момент.
— Казвате, че има трима души, които са мъртви?
— Не ме слушате — спокойно изрече мъжът, но не ѝ даде възможност да говори. — Мъртва е номер три. Името ѝ е Алисън. Скоро ще последва номер четири. Много по-скоро, отколкото си мислите… защото аз съм смърт.
Този път на Талисия ѝ хрумна, че обаждането е някаква извратена шега. Онова, което беше започнало сериозно, сега прозвуча фалшиво.
— Разбрахте ли? Алисън. Нейното име е Алисън. Запишете си го. Погрижете се те да го научат.
Талисия не можеше да рискува.
— Алисън. Да, записах ги, господине. Знаете ли фамилията ѝ?
— Добре. А сега запишете друго. Готова ли сте?
— Да, господине, готова съм.
— Аз съм смърт. Кажете това на ченгетата, когато ги изпратите.
— Записах. На какъв адрес да ги изпратя?
— Проследете обаждането. Намерете този телефон и ще я откриете.
— Господине? Ало? Господине?
Този път линията не прекъсна, но мъжът си беше тръгнал.
75
Лопес Каньон Роуц в Лейк Вю Терас се простира от магистрала „Футхил“ чак до най-крайната западна точка на националния парк „Анджелис“ а после рязко завива надясно и стига до Кагел Каньон Роуд, където най-после свършва. На по-малко от километър и половина след острия десен завой се отклонява неизползван и неравен път, който отива нагоре по малък хълм. Обаждането, което беше получила Талисия, беше направено оттам, по-точно от изоставена дървена постройка на хълма.
Минаваше два следобед, когато Хънтър и Гарсия получиха второ обаждане от доктор Снайдър. Той току-що беше пристигнал на местопрестъплението и докато влизаше в сградата, първото, което направи, беше да се обади на детективите от отдел „Обири и убийства“.
Дори с включени сирени, четирийсеткилометровото пътуване през Саут Сентрал, булевард „Глендейл“ и накрая до най-западната точка на националния парк „Анджелис“ отне на Хънтър и Гарсия един час.
Поради уединеното местоположение и факта, че от двете страни на неизползвания път нямаше нищо друго, освен неравен терен и гъсти, непроходими шубраци, полицаите установиха периметъра в началото на пътя. Никой репортер или новинарски микробус не можеше да се приближи на по-малко от километър и половина от дървената постройка.