Гарсия показа служебните си документи на полицаите до лентата, зави надясно и подкара нагоре по неравния път.
— Това място достатъчно уединено и отдалечено ли е за теб? — попита Карлос, когато спря до буса на криминалистите на върха на хълма.
Хънтър току-що беше проверил мобилния си телефон. Все още нямаше новини за Матю Хейд.
Докато слизаха от колата, той спря, за да огледа постройката.
Беше относително малка, правоъгълна, дървена, със старомоден двускатен покрив. Входът беше през големи двойни врати в източната страна. Детективите си помислиха, че прилича на хамбар, само че покривът не беше толкова висок, колкото можеше да се очаква. Отвън някога е била боядисана в бяло, но под дългогодишното въздействие на слънцето и дъжда цветът се беше запазил само тук-там. Освен това в резултат на безмилостния контакт с природните стихии от южната стена, пред която стояха детективите, липсваха няколко дъски, а други бяха счупени.
Вдясно от двойните врати стояха трима полицаи, които имаха такъв вид, сякаш току-що бяха повръщали.
Когато се приближиха до жълтата лента, която забраняваше влизането в сградата, Хънтър и Гарсия бяха посрещнати от особена миризма, която идваше отвътре — смесица от развалена храна и сладникав металически мирис. Двамата детективи веднага познаха миризмата, защото я бяха долавяли много пъти през годините.
Кръв.
Много кръв.
Те показаха документите си на полицая с дневника на местопрестъплението, който им даде гащеризони от тайвек и латексови ръкавици.
Робърт и Карлос облякоха гащеризоните, провряха се под жълтата лента и отвориха вратите. Бяха изминали само две крачки, когато чудовищността на картината, която видяха, изсмука въздуха от белите им дробове и ги накара да затаят дъх.
Сега разбраха защо полицаите навън имаха такъв вид, сякаш бяха повръщали.
Но не жестокостта на сцената пред тях ги стъписа, а факта, че те знаеха коя е жертвата.
76
Робърт и Карлос стояха на входа към голямо отворено пространство. Отвътре постройката също приличаше на хамбар, но по-малък. Палещите лъчи на слънцето, които жулеха старите дървени стени и черния двускатен покрив, бяха превърнали в пещ помещението. Детективите бяха вътре от две секунди, а на челата и по гърбовете им вече бяха избили капчици пот.
Доктор Снайдър стоеше в дъното на стаята и разговаряше с един от криминалистите. Той видя, че двамата детективи влязоха, и тръгна да ги поздрави. Трябваше да се движи покрай стените, за да не стъпи в кръвта.
— Робърт, Карлос — кимна доктор Снайдър. Ципът на гащеризона му беше вдигнат догоре, но качулката беше спусната на раменете му. Той пак нямаше маска на носа.
Двамата детективи отвърнаха на поздрава му, но вниманието им беше приковано в мъртвата жена пред тях. Главата ѝ беше клюмнала и брадичката докосваше гърдите ѝ, но лицето ѝ се виждаше. И затова Хънтър и Гарсия се вцепениха.
Доктор Снайдър озадачено присви очи, докато ги гледаше. Нещо не се връзваше. Въпреки жестокостта на сцената и огромното количество кръв, разплискана из стаята, погледите им бяха приковани в лицето на жертвата. Защо?
— Името ѝ е… — започна той.
— Алисън — машинално го прекъсна Хънтър. — Не знам фамилията ѝ.
Снайдър се изненада:
— Познаваш ли я?
— И двамата я познаваме — отговори Гарсия. — Тя е сервитьорка в „При Дони“. — Той млъкна, леко поклати глава и се поправи: — Беше сервитьорка в „При Дони“, закусвалня на две преки от Главното управление на полицията. Понякога обядваме там.
Доктор Снайдър продължи:
— Аткинс. Фамилията ѝ е Аткинс. На двайсет и осем години. — Той разгада погледа на Карлос и още преди да чуе въпроса, добави: — Убиецът е използвал нейния мобилен телефон, за да се обади на 911. След това го е оставил до вратата, но не е прекъснал връзката. Искал е да проследим обаждането, за да я намерим.
Хънтър си напомни да поиска копие на телефонния разговор веднага щом се върнат в Главното управление на полицията.
— Тя беше много мила жена — каза той. — Винаги усмихната. Винаги много учтива. От онези, които обичат живота.
В гласа му прозвуча непознато чувство, което доктор Снайдър не можа да определи. Тъга? Гняв? Не знаеше.
— Мислиш ли, че тя е станала жертва, защото сте я познавали? — попита той.
Вниманието на Хънтър все още беше съсредоточено върху лицето на Алисън. Леко повдигна рамене. В момента не знаеше отговора на този въпрос.
Снайдър отново погледна жертвата.