— Много мъдро решение, приятелю мой — отвърна Гарсия и изключи компютъра си. — Защото когато Ана се ядоса, пред нея дяволът изглежда като доброто духче Каспър. — Той спря, когато стигна до вратата на кабинета. — Ами ти, Робърт? Няма пак да прекараш нощта тук, нали? Не можем да направим нищо друго, освен да чакаме. Скоро ще го спипат. Издирва го цялата лосанджелиска полиция и шерифският отдел. Не може да се крие вечно.
— Да, знам. Скоро ще си тръгна. Искам само да проверя още някои неща и след това се прибирам. Десет, най-много петнайсет минути.
— Нуждаеш ли се от помощ?
— Не, ще се оправя. Поздрави Ана от мен.
След повече от час Хънтър все още седеше зад бюрото си.
Той завъртя стола си и отново погледна таблото със снимките. Вече бяха добавили няколко нови неща — двете снимки на Матю Хейд, с които разполагаха, и снимки от новото местопрестъпление от днес следобед. Оперативният отдел все още събираше данни, за да състави пълно досие на Алисън Аткинс.
Хънтър въздъхна, докато гледаше снимките от местопрестъплението. Той не познаваше отблизо Алисън, но я беше виждал как; работи, изпълнена с жизненост и усмихвайки се на всеки клиент, и това неизменно променяше начина, по който видът ѝ, увиснала на гредата, му беше въздействал — от всеобхватна тъга до силен гняв.
— Къде си, боклук? — измърмори Робърт през стиснати зъби, отмествайки вниманието си към снимките на Мат Хейд.
Той отново погледна мобилния си телефон. Все още нищо.
Хънтър бутна стола си от бюрото, облегна се назад и потърка лице с ръце. Чувстваше се уморен, гладен и без сили. Гарсия беше прав. Повече нищо не можеха да направят. Може би беше време да си отиде вкъщи, но когато през ума му мина тази мисъл, Робърт си спомни нещо, за което беше забравил — обаждането до 911. Беше се обадил убиецът, използвайки телефона на Алисън Аткинс.
Трябваше да чуе записа.
Той бързо приближи стола си до бюрото и започна да пише команди и да търси в папки и локации. Намери го за малко повече от минута. Усили звука на тонколоните на компютъра и щракна два пъти върху звуковия файл.
Докато слушаше записа и спокойния, равнодушен глас на убиеца, почувства, че сърдечният му ритъм се ускорява, защото знаеше, че Мат Хейд е изкормил Алисън Аткинс малко преди да се обади. Говорейки с оператора, той вероятно беше стоял в локва от кръвта ѝ и е гледал безжизненото ѝ лице.
Как беше възможно човек да е толкова студен и безчувствен?
Щом записът свърши, Хънтър го пусна отначало. И после пак. И още веднъж. И тогава нещо му се стори странно.
— Чакай малко — измърмори Робърт и отново пусна записа.
— Защо? — попита на глас, размишлявайки върху нещо конкретно, което беше казал убиецът на диспечерката. — Защо го прави? Няма логика.
Хънтър стана, отиде до таблото със снимките и препрочете бележката, която убиецът беше пъхнал под вратата му.
Нещо задвижи зъбчатите колелца в мозъка му.
Отстъпи назад и се втренчи в таблото. След това очите му започнаха да се местят от жертва на жертва. Ту към едната, ту към другата и после към третата и обратно.
Хънтър прочете бележката още веднъж. Сега зъбчатите колелца в главата му се движеха на пълни обороти.
— Това е тъпа идея, Робърт — каза си и поклати глава, сякаш за да се опита да прогони новата мисъл.
Не стана.
Хънтър погледна часовника на стената — единайсет без две минути.
— Мамка му! — възкликна, отново седна пред компютъра и започна да търси.
78
Какъвто и резултат да си беше представял, че ще получи от търсенето, определено не се появи на екрана. Когато започнаха да се зареждат страница след страница, Хънтър се наведе напред, сложи лакти на бюрото и подпря брадичка на пръстите си.
Четеше бързо. Всъщност четеше много бързо и щом започна, да поглъща късовете информация, разбра, че е попаднал на минно поле.
И после избухна първата бомба.
Хънтър препрочете параграфа два пъти, преди да се увери, че е прав. И това го порази.
Втората бомба гръмна почти веднага след това.
Наложи се да спре и да си поеме дълбоко дъх. Направо усещаше как адреналинът нахлува във вените му. И после откри изображенията, които го връхлетяха като разгневен боксьор тежка категория. Скрит между тях беше последният нокаутиращ удар.
Когато на екрана се зареди последното изображение, той почувства, че кожата му настръхна.
— Не може да бъде.
Това обаче беше всичко.
Нямаше повече информация.
Всичко свърши със същата бързина, с която се беше появило.
Хънтър опита нещо друго. Работата му на специален детектив имаше своите предимства, но онова, което видя на екрана, го накара рязко да се дръпне назад.