И въпреки това вие продължавате да убивате, защото ви е необходимо. Някогашната жестокост все още живее у вас. Опиянявате се от своето могъщество и убивате, за да го докажете. Убиването вече се е превърнало в навик за вас… навик, останал още от пещерите. Сега няма кого да убивате освен самите себе си, затова се избивате помежду си и наричате това дуелиране. Знаете, че не постъпвате добре, но сте лицемерни. Затова е въведена цялата тази чудесна система от правила, с която дуелът се представя като нещо достойно за уважение, смело и благородно. Наричате го традиционен рицарски обичай, но дори и да не използвате толкова много думи, точно това си мислите. Маскирате го с украшенията на порочното си минало, обличате го в думи, но тези думи притежават само външен блясък.
— Слушай — рече Сътън, — аз не искам да участвувам в този дуел. Не мисля, че това е…
В отговора на робота се долавяше отмъстително задоволство.
— Но вие трябва да се дуелирате. Няма никакъв начин да се откажете. Предполагам, че са ви необходими някои допълнителни указания. Знам всички трикове…
— А пък аз мислех, че не одобрявате дуелите.
— Така е — потвърди роботът. — Но това ми е работата. Не мога да я напусна и се опитвам да я върша както трябва. Мога да ви разкажа биографията на всеки, който някога се е дуелирал. С часове мога да говоря за предимствата на рапирата пред пистолета. Ако пък предпочитате да ви убеждавам в предимствата на пистолета, също бих могъл да го сторя. Мога да ви разкажа за някогашните изкусни стрелци от Дивия запад, за чикагските гангстери или пък за подвизите на рицарите на плаща и кинжала…
— Не, благодаря — каза Сътън.
— Не ви ли е интересно?
— Нямам време.
— Но, сър, толкова рядко ми се удава възможност — замоли се роботът. — Обажданията са съвсем малко. Няма да ви отнема повече от час…
— Не — твърдо отказа Сътън.
— Е, добре тогава. Бихте ли ми казали поне кой ви е предизвикал?
— Бентън. Джефри Бентън.
Роботът подсвирна.
— Толкова ли е добър? — попита Сътън.
— Да — отвърна роботът.
Сътън изключи видеофона.
Остана неподвижен на стола и се загледа в пистолета. Бавно протегна ръка и го взе. Дръжката прилегна удобно в дланта му. Пръстът се сви върху спусъка. Той вдигна пистолета и се прицели в топката на вратата.
Лесно се боравеше с него. Като че ли беше част от тялото му. Имаше усещането, че е силен, силен и могъщ. Сякаш изведнъж бе станал по-голям, по-силен… и по-опасен.
Въздъхна и остави оръжието.
Роботът имаше право.
Посегна към видеофона и се свърза с рецепцията.
Появи се лицето на Фердинанд.
— Някой да ме чака долу, Фердинанд?
— Няма жива душа — отвърна Фердинанд.
— Никой ли не ме е търсил?
— Никой, мистър Сътън.
— Никакви журналисти? Или фоторепортери?
— Не, мистър Сътън. Очаквахте ли ги?
Сътън не отговори.
Изключи видеофона с чувството, че е постъпил много глупаво.
6
Човечеството се бе разпръснало из цялата Галактика. Тук един човек, там — шепа хора. Крехки създания от кости, мускули и мозък, които трябваше да поддържат реда в Галактиката. Слабички бяха раменете, които носеха плаща на човешкото величие, разпрострян на разстояния много светлинни години.
Защото човекът бе летял твърде бързо и бе стигнал толкова далеч, че не би било по силите му да задържи владенията си. Но не със сила държеше той предните си постове сред звездите, а с твърдостта на човешкия характер, с колосалното самочувствие и с жестокото убеждение, че човекът е най-великото създание, което се е пръкнало в Галактиката. Въпреки многото доказателства, че не е така… доказателства, които той разглеждаше, преценяваше и отхвърляше, изпълнен с презрение към всяко друго величие, лишено от неговата безжалостна агресивност.
Твърде малко сме още — мислеше си Кристофър Адамс. Твърде малко и разпилени твърде надалеч. Един човек, подпомогнат от десетина андроида и стотина робота може да завладее цяла слънчева система и да я задържи, докато дойдат още хора… или пък докато нещо се провали.
С течение на времето хората ще стават все повече и повече. Естествено, ако се запази раждаемостта. Но много векове ще изминат, докато завладеят цялата Галактика, защото човекът държи само ключовите позиции… по една планета в цяла система, и то не във всяка система. Поради липса на достатъчно хора бяха отминати много светове, а установените стратегически сфери на влияние обхващаха само най-богатите и значими в политическо отношение системи.
Имаше още незавладени пространства, пространства за милион години.