После леко се поклони, а те продължиха да си седят по местата.
— А сега трябва да ида да похапна — рече той.
Вече бе стигнал до средата на фоайето, когато някой го хвана за лакътя. Той се обърна рязко почти разгневен. Беше Хамилтън, стиснал в ръка износеното си кепе.
— Забравихте нещо — каза той и му подаде брошурите, които Сътън бе оставил на пода.
8
Звънецът на бюрото звънна и Адамс натисна с палец лостчето.
— Да — каза той. — Какво има?
Думите на Алис звучаха несвързано.
— Папката, сър. Досието на Сътън.
— Какво е станало с досието на Сътън?
— Няма го, сър.
— Сигурно е потрябвало на някого.
— Не, сър, не е това. Откраднато е.
Адамс скочи.
— Откраднато!
— Откраднато — потвърди Алис. — Точно така, сър. Преди двадесет години.
— Но двадесет години…
— Проверихме системите за сигурност — каза Алис. — Откраднато е точно три дена след излитането на Сътън към 61-вата от Лебед.
9
Адвокатът се представи под името Уелингтън. Бе покрил челото си с тънък слой безцветен лак, за да скрие татуирания знак, но при по-внимателно вглеждане той се забелязваше. А гласът му бе типичен глас на андроид.
Той постави много грижливо шапката си върху масата, седна внимателно на стола и сложи на колене кожената си чанта. След това връчи на Сътън някакъв свитък.
— Вестникът ви, сър — каза той. — Беше пред вратата. Помислих си, че може да ви потрябва.
— Благодаря — рече Сътън.
Уелингтън се прокашля.
— Вие сте Ашър Сътън, нали? — попита той.
Сътън кимна с глава.
— Аз представям един робот, известен като Бъстър. Може би си спомняте за него.
Сътън рязко се наведе напред.
— Дали си спомням за него? Ами че той ми беше като втори баща. Отгледа ме след смъртта на родителите ми. Не се е отделял от нашето семейство почти четири хиляди години.
Уелингтън отново се прокашля.
— Точно така — каза той.
Сътън се облегна назад, като мачкаше вестника с ръце.
— Само не ми казвайте…
Уелингтън успокоително махна.
— Не, нищо не му се е случило. Поне засега. Освен ако вие не решите да му създадете неприятности.
— Но какво е направил?
— Избяга.
— Господи! Избягал. И къде?
Уелингтън се размърда неспокойно на стола.
— Доколкото знам, към една от звездите на Тауър.
— Но това е много далеч — запротестира Сътън. — Почти на края на Галактиката.
Уелингтън кимна в знак на съгласие.
— Той си купи нов корпус и космически кораб, взе всичко необходимо…
— С какво ги е купил? — попита Сътън. — Бъстър нямаше никакви пари.
— О, напротив, имаше. Парите, които е спестявал за един период от, колко казахте, четири хиляди години. Бакшиши от гости, коледни подаръци и разни други неща. Доста нещо се насъбира… за четири хиляди години. Особено ако е вложено с лихва, нали знаете?
— Но защо? — попита Сътън. — Какво възнамерява да прави?
— Купи земя на една от новооткритите планети. Не се е измъкнал тайно. Заявката му е регистрирана, така че, ако пожелаете, лесно можете да го намерите. Използвал е фамилното ви име, сър. Това донякъде го безпокоеше, но се надяваше, че няма да му се сърдите.
Сътън поклати глава.
— Разбира се, че не — каза той. — Бъстър има право на това име толкова, колкото и аз.
— Значи нямате нищо против? — попита Уелингтън. — Имам предвид всичко това. В края на краищата той е ваша собственост.
— Не — каза Сътън. — Нямам нищо против. Но аз очаквах с нетърпение да го видя отново. Обаждах се до старата ни къща, но никой не отговаряше. Помислих си, че може да е излязъл някъде.
Уелингтън бръкна във вътрешния джоб на палтото си.
— Той остави писмо за вас — каза, докато му го подаваше.
Сътън взе писмото. Върху плика бе написано името му. Той го завъртя в ръцете си, но това бе всичко.
— Също така остави на съхранение при мен и един стар куфар — добави Уелингтън. — Каза, че съдържа някои стари семейни книжа, които може да ви заинтересуват.
Сътън седеше мълчаливо, втренчил невиждащ поглед в отсрещната стена.
Някога близо до портата растеше ябълково дърво и всяка година малкият Аш Сътън започваше да яде от ябълките, преди още да са узрели напълно, а Бъстър всеки път се грижеше за него с голямо търпение, докато мине кризата, но после го натупваше както трябва, за да го приучи да уважава собствения си метаболизъм. А когато съседското момче го бе набило на връщане от училище, именно Бъстър го заведе в задния двор и го научи да се бие не само с ръце, но и с глава.
Сътън неволно стисна юмруци при спомена за изпитаното задоволство и ожулените до кръв кокалчета. Съседското момче, припомни си той, трябваше да лекува цяла седмица синината под окото си и бързо-бързо се сприятели с него.