Сътън прочете съобщението още веднъж.
„Невъзможно бе да се срещнем с него…“
Хъркимър бе казал, че във фоайето има журналисти и фоторепортьори, а десет минути по-късно Фердинанд се беше заклел в противното. Никой не му беше звънил. Никакви опити да се свържат с него. А може и да е имало, но са били ловко осуетени. Осуетени от същия човек, който го е причакал, от същата сила, която се намираше в стаята, когато прекрачи прага.
Пусна вестника на пода и се замисли.
Предизвикал го бе на дуел един от най-добрите, а може би и най-добрият измежду онези, които се развличаха с дуелиране.
Старият семеен робот бе избягал… или е бил принуден да избяга.
Всички опити на представители на пресата да се свържат с него са били осуетени.
Видеофонът измърка и той подскочи.
Позвъняване.
Първото, откакто бе пристигнал.
Завъртя се на стола и щракна ключа.
Появи се лице на жена. Гранитносиви очи, кожа с цвят на магнолия и ореол от медночервена коса.
— Казвам се Ева Армър — каза тя. — Помолих да ме изчакате в асансьора, помните ли?
— Познах ви — рече Сътън.
— Обаждам се, за да ви се извиня.
— Не е необходимо…
— Разбира се, че е, мистър Сътън. Вие сте си помислили, че ви се присмивам, а в действителност не беше така.
— Смешен бях — каза й Сътън. — Имахте право да се смеете.
— Ще ме поканите ли на вечеря? — попита тя.
— Разбира се — отвърна той. — За мен ще бъде истинско удоволствие.
— А после ще отидем някъде — предложи тя. — Ще прекараме една чудесна вечер.
— С удоволствие — рече Сътън.
— Ще ви чакам във фоайето в седем — каза тя. — И няма да закъснявам.
Екранът угасна и Сътън остана да седи неподвижно на стола.
Ще прекарат една чудесна вечер, бе казала тя. И той се опасяваше, че може би ще излезе права.
Ще прекарат една чудесна вечер. И ще бъдеш късметлия, ако утре все още си между живите, каза си той.
10
Адамс мълчаливо гледаше четиримата, които бяха дошли в кабинета му, и се опитваше да отгатне какво мислят. Но лицата им не бяха по-различни от всеки друг ден.
Кларк, космическият инженер, стискаше някакъв справочник в ръка, а изражението му бе строго и непроницаемо. Той беше олицетворение на здравия разум.
Андерсън, специалистът по анатомия, едър и недодялан, тъкмо палеше лулата си и в момента за него това, изглежда, беше най-важното нещо на света.
Блакбърн, психологът, гледаше намръщен горящия край на цигарата си, а Шълкрос, експертът по лингвистика, се бе отпуснал на стола си като празен чувал.
Открили са нещо, каза си Адамс. Открили са много неща и сега се чувствуват объркани.
— Кларк, предлагам вие да започнете — каза Адамс.
— Прегледахме целия кораб и установихме, че не е в състояние да лети — рече Кларк.
— Но той летеше — възрази Адамс. — Сътън се върна с него.
Кларк сви рамене.
— Със същия успех е могъл да използва и някой пън. Или пък парче скала. И двете биха му свършили същата работа. Биха летели поне толкова добре или дори по-добре от онази купчина старо желязо.
— Старо желязо ли?
— Двигателите не стават за нищо — поясни Кларк. — Не са се разпаднали само благодарение на автоматиката за защита. Илюминаторите са пропукани, а някои от тях са счупени. Едната дюза е била разбита и загубена. Целият кораб е толкова изпотрошен, че изобщо не прилича на кораб.
— Искате да кажете, че е смачкан?
— Блъснал се е в нещо — заяви Кларк. — Здравата се е ударил и при това с голяма скорост. Заваръчните шевове са се отворили, има огънати плочи от конструкцията и целият кораб е силно деформиран. Дори и да можеше да се пуснат в действие двигателите, корабът би бил напълно неуправляем. Даже ако дюзите бяха изправни, пак би било невъзможно да се установи някакъв курс. Щом се включат двигателите, корабът просто ще завие нанякъде.
Андерсън се прокашля.
— Какво би станало със Сътън, ако е бил в кораба, когато се е блъснал?
— Щял е да умре — отвърна Кларк.
— Сигурен ли сте в това?
— Разбира се. Дори чудо не би го спасило. И ние се съмнявахме, затова направихме необходимите изчисления. Подготвихме графика, като използвахме най-утвърдените силови характеристики, за да покажем теоретично какво би било въздействието…
— Но той трябва да е бил в кораба — прекъсна го Адамс.
Кларк поклати упорито глава.
— Ако е бил, значи е умрял. Графиката показва, че не е имал никакъв шанс да оцелее. Ако едно от натоварванията не го е убило, десетина други са щели да го сторят.