Портиерът андроид тихо им заговори:
— Желаете ли кола, сър?
Още докато говореше, колата се появи, плъзгайки се плавно и безшумно по алеята като черен бръмбар, литнал в нощта. Портиерът протегна ръка и отвори широко вратата.
— В бързината е спасението — рече той.
Имаше в тихия неясен глас нещо, което накара Сътън да се подчини. Влезе в колата и дръпна Ева след себе си. Андроидът затръшна вратата. Сътън настъпи педала на газта, колата със свистене се понесе по криволичещата алея, плъзна се на автострадата и зарева с едва сдържано нетърпение, когато пое по дългия път към хълмовете.
— Накъде? — запита Сътън.
— Обратно в хотела. Там те няма да се осмелят да те нападнат. Стаята е претъпкана с апаратури за следене.
Сътън се засмя.
— Ако не внимавам, може дори да се препъна в нещо. Но откъде знаеш?
— Такава ми е работата.
— Приятел ли си или враг? — запита той.
— Приятел — отвърна тя.
Сътън се обърна към нея и изучаващо я загледа. Сгушена на седалката, приличаше на малко момиченце… но не носеше карирана престилка и не беше притеснена.
— Предполагам, че няма смисъл да ти задавам въпроси — рече Сътън.
Тя поклати глава.
— Ако те попитам нещо, вероятно ще ме излъжеш.
— Ако пожелая — отвърна тя.
— Мога да те принудя да ми отговориш.
— Да, можеш, но няма да го направиш. Знаеш ли, Аш, аз много добре те познавам.
— Но ние се срещнахме едва вчера.
— Да, така е — съгласи се тя. — Но аз те изучавам вече цели двадесет години!
Той се разсмя.
— Дори не си знаела, че съществувам. Просто…
— Аш…
— Да?
— Мисля, че си чудесен.
Той й хвърли бърз поглед. Тя все така седеше в ъгъла и вятърът бе издухал къдрица медночервена коса върху лицето й… тялото й изглеждаше крехко, лицето й сияеше. И все пак, помисли си той, все пак…
— Много мило от твоя страна, че ми казваш това — рече той. — Бих могъл да те целуна за това.
— Можеш да ме целунеш, Аш — увери го тя. — Винаги, когато пожелаеш.
След кратко объркване той намали скоростта и я целуна.
12
Куфарът пристигна сутринта, когато Сътън привършваше закуската.
Беше стар и очукан, а древното покритие от необработена кожа висеше на дрипи и разкриваше изкривения стоманен скелет, ръждясал на места. В ключалката имаше ключ, а ремъците бяха откъснати. От единия край мишките напълно бяха изгризали кожата.
Сътън си го спомняше… Този куфар стоеше в най-отдалечения ъгъл на тавана, когато той беше малко момче и се качваше там да си играе в дъждовните следобеди.
Вдигна грижливо сгънатия брой на „Галактически вестник“, оставен на подноса със закуската, и го разтвори.
Новината, която търсеше, беше на първата страница, трета по ред в колонката за новините от Земята:
„Мистър Джефри Бентън бе убит снощи на дуел в един от центровете за забавления в района на Университета. Победител е мистър Ашър Сътън, който едва вчера се завърна от мисията на 61-вата звезда от Лебед.“
И накрая последното изречение, чието съдържание бе позор за един участник в дуел:
„Мистър Бентън стреля пръв и не улучи.“
Сътън сгъна вестника и внимателно го постави на масата.
Запали цигара.
Мислех, че аз ще бъда улученият, каза си той. Никога не съм стрелял с такъв пистолет… дори не бях виждал такова оръжие. Макар че бях чел за тях и знаех, че съществуват. Но не съм се интересувал от дуели, а от древни оръжия разбират навярно само онези, които се бият на дуели, колекционерите и антикварите.
Разбира се, не аз убих Бентън. Той сам се уби. Ако беше ме улучил, а нямаше причина да не ме улучи, във вестника щеше да пише точно обратното: „Мистър Ашър Сътън бе убит снощи на дуел…“
Ще прекараме една чудесна вечер, бе казала Ева, а тя навярно е знаела. Ще вечеряме и ще прекараме една чудесна вечер. Ще прекараме една чудесна вечер и Джефри Бентън ще те застреля.
Да, каза си Сътън, сигурно е знаела. Тя знае твърде много неща. Например за подслушвателните устройства в тази стая. Или пък за това, че някой е внушил на Бентън да го предизвика на дуел и да го убие.
Когато я попита дали е приятел или враг, каза, че е приятел, но колко му е да го каже. Всеки може да изрече една дума и няма начин да разбереш дали е истина или пък не.
Твърди, че ме е проучвала двадесет години, което, разбира се, е лъжа, защото преди двадесет години, когато тръгвах за Лебед, едва ли съм представлявал интерес за някого. Просто бях едно колелце от голямата машина. Аз и сега не представлявам интерес за никого освен за себе си и за великата идея, за която нито един човек освен мен не знае нищо. Защото дори и да са фотографирали ръкописа, никой не би могъл да го разчете.