Хъркимър бръкна в джоба си и измъкна някакъв бележник.
— Тук съм направил един списък и ако се интересувате, ще ви го прочета.
— Не сега — рече Сътън. — Имам работа.
Хъркимър засия.
— Нещо, което без съмнение бих могъл да извърша и аз? Нещо, с което мога да ви помогна?
— Не можеш — рече Сътън. — Защото отивам да се срещна с Адамс.
— Тогава бих могъл да ви нося куфарчето. Онова там.
— Няма да го вземам със себе си.
— Но, сър…
— Сядаш тук, скръстваш ръце и чакаш, докато се върна.
— Ще направя някоя беля — предупреди андроидът. — Сигурен съм, че ще направя беля.
— Добре тогава. Има нещо, което би могъл да свършиш. Онова куфарче, за което спомена преди малко. Можеш да го наглеждаш. И не си губи времето да се опитваш да прочетеш онова, което е вътре — предупреди го Сътън. — Няма да успееш.
— О — каза Хъркимър още по-разочарован.
— И още нещо. В хотела живее едно момиче на име Ева Армър. Да знаеш нещо за нея?
Хъркимър поклати глава.
— Но имам братовчедка…
— Братовчедка ли?
— Разбира се. Братовчедка. Произведени сме в една и съща лаборатория, затова ми е братовчедка.
— Доста братовчеди имаш тогава.
— Така е — потвърди Хъркимър. — Хиляди са. И си помагаме един на друг. Както би трябвало да бъде в големите семейства — добави той с престорено благонравие.
— И мислиш, че тази твоя братовчедка може да знае нещо?
Хъркимър кимна.
— Работи в хотела. Може и да знае.
После взе една брошура от купчината на масата.
— Виждам, че са се добрали до вас, сър — забеляза той.
— Какво искаш да кажеш? — сърдито попита Сътън.
— Ония от Лигата за равенство — поясни Хъркимър. — Дебнат всеки що-годе известен човек. Разнасят някаква петиция.
— Да, споменаха нещо за петиция. Искаха да я подпиша — рече Сътън.
— А вие не я подписахте?
— Не — късо отвърна Сътън.
После се взря в Хъркимър.
— Ти си андроид — каза му той направо. — Би трябвало да им симпатизираш.
— Сър — заяви Хъркимър, — намеренията на онези хора може и да са добри, но те не са избрали правилния път. Опитват се да изпросят милосърдие за андроидите, като събуждат съжаление към нас. Но ние не искаме нито милосърдие, нито съжаление.
— Какво тогава искате?
— Да ни считат за равни с хората, и то заради нашите достойнства, а не по специално благоволение или с разрешението на хората — обясни Хъркимър.
— Разбирам — рече Сътън. — Мисля, че разбрах това още когато ме пресрещнаха във фоайето. Но не можех да го изразя с думи…
— Ето как стоят нещата, сър — каза Хъркимър. — Ние сме създадени от хората и точно това е, което ни дразни. Създадоха ни със същия ентусиазъм, с който фермерът отглежда кравите си. Произвеждат ни с определена цел и ни използват за тази цел. Дори когато се отнасят добре с нас, зад тази добрина се крие снизхождение. Просто не ни позволяват да покажем на какво сме способни. Лишени сме от основните човешки права и не ни позволяват да претендираме за тях. Ние…
Хъркимър млъкна, блясъкът в очите му угасна, а лицето доби спокойно изражение.
— Виждам, че ви отегчавам, сър — каза той.
Сътън заговори рязко:
— Аз съм ваш приятел, Хъркимър. Нито за миг не го забравяй. На ваша страна съм и мисля, че го доказах, като отказах да подпиша онази петиция.
После се загледа в андроида. Безочливи и хитри, помисли си той. Но ние сме ги направили такива. И това са характерни черти на роба, както и знакът на челото.
— Можеш да бъдеш съвсем сигурен, че не изпитвам съжаление към вас — увери той Хъркимър.
— Благодаря, сър — отвърна Хъркимър. — Благодаря ви от името на всички ни.
Сътън тръгна към вратата.
— Трябва да ви поздравя, сър — каза Хъркимър. — Миналата вечер се представихте много добре.
Сътън се обърна.
— Бентън не улучи — каза той. — Не ми оставаше нищо друго, освен да го застрелям.
Хъркимър кимна.
— Но има нещо друго, сър. Никога досега не бях чувал някой да е умрял от куршум в ръката.
— В ръката ли?
— Точно така, сър. Куршумът му строши ръката, без да причини друга вреда.
— Но той умря, нали?
— О, да — потвърди Хъркимър. — По-мъртъв не би могъл да бъде.
13
Адамс щракна запалката и изчака пламъкът да се разгори. Твърдият му поглед бе прикован върху Сътън, но вътре в себе си той бе неспокоен, нервен, някак несигурен, макар и това да не личеше.