Выбрать главу

Този втренчен поглед, помисли си Сътън, е стар негов номер. Гледа те страшно, а изражението му е замръзнало като на сфинкс и ако не го познаваш и не си свикнал с номерата му, може да го помислиш за всемогъщия бог.

Но сега погледът не е така впечатляващ както обикновено. Изглежда изнервен, а преди двадесет години такова нещо нямаше. Тогава беше твърд. Истински гранит, а сега като че ли гранитът е започнал да се троши.

Нещо го измъчва. Има нещо, което не върви добре.

Адамс прекара пламъка на запалката над натъпканата си лула, движейки го замислено напред-назад, без да бърза, като принуждаваше Сътън да го чака.

— Ти, разбира се, знаеш, че не мога да бъда откровен с теб — тихо рече Сътън.

Запалката с щракане угасна и Адамс се понадигна на стола.

— Какво? — попита той.

Сътън мислено се поздрави. Успя да го изкара от релсите и сега недоумява. Проиграна пешка е вече, каза си той. Ето какъв е сега Адамс — просто една проигра на пешка.

После изрече на глас:

— Вече, разбира се, ти е известно, че съм се завърнал с кораб, който не е в състояние да лети. Знаеш, че не съм имал скафандър, Илюминаторите са разбити и корпусът е надупчен като решето. Нямах нито храна, нито вода, а 61-вата звезда е на единадесет светлинни години оттук.

Адамс кимна студено.

— Да, всичко това ни е известно.

— По какъв начин съм се завърнал, както и случилото се с мен нямат никакво отношение към доклада ми и затова не възнамерявам да ти кажа.

— Тогава защо изобщо споменаваш за това — изръмжа Адамс.

— Просто за да се разберем по-добре — обясни Сътън. — За да не ми задаваш въпроси, които ще останат без отговор. Това ще ни спести доста време.

Адамс се облегна назад и самодоволно запуфка с лулата.

— Изпратихме те да събереш информация, Аш — напомни му той. — Всякаква информация. Нещо, което би ни помогнало да разберем по-добре тези същества от Лебед. Ти бе представител на Земята, получаваше заплата от нея и, естествено, й дължиш нещичко.

— Но аз дължа нещо и на тях — възрази Сътън. — Дължа им живота си. Защото корабът ми катастрофира и аз загинах.

Адамс, почти сънливо, кимна с глава.

— Да, същото каза и Кларк. Той счита, че си загинал.

— Кой е този Кларк?

— По специалност е космически инженер — каза му Адамс. — Ляга и става с кораби и чертежи. Именно той проучи кораба ти и състави графика на силовите координати. Заключението му е, че ако си бил вътре в кораба по време на катастрофата, нищо не би могло да те спаси.

Адамс погледна към тавана.

— Кларк каза, че ако си бил вътре по време на удара, щял си да станеш на пихтия.

— Просто невероятно е какво може да направи човек, когато започне да си играе с цифрите — сухо забеляза Сътън.

— Андерсън твърди, че ти изобщо не си човешко същество — опита се да го подразни Адамс.

— Предполагам, че Андерсън е разбрал това, след като е видял кораба.

Адамс кимна с глава.

— Няма нито вода, нито въздух. Всеки би стигнал до същото заключение.

Сътън поклати глава.

— Андерсън греши. Ако не бях човешко същество, никога нямаше да ме видиш. Аз изобщо не бих се завърнал обратно. Но аз тъгувах по Земята, а и очаквахте доклада ми.

— Не си бързал много — обвини го Адамс.

— Защото исках да се уверя напълно — каза Сътън. — Трябваше да бъда сигурен, разбираш ли? За да мога, като се завърна, да ви отговоря дали обитателите на Лебед представляват опасност или не.

— И какво се оказа?

— Те не представляват никаква опасност.

Адамс го изчака да продължи, но Сътън мълчеше.

Накрая Адамс попита:

— И това ли е всичко?

— Да, това е всичко — каза Сътън.

Адамс почука с лулата по зъбите си.

— Не ми се иска да изпращам там друг човек — заяви той. — Особено след като вече съм обявил пред всички, че ти ще събереш необходимата информация.

— Няма смисъл — рече Сътън. — Никой не може да се промъкне.

— Но ти успя.

— Да, защото бях първият. И понеже бях първият, ще бъда и последен.

Откъм другия край на бюрото Адамс студено се усмихна.

— Виждам, че доста държиш на тези хора, Аш.

— Те не са хора.

— Ами… същества тогава.

— Не са дори и същества. Трудно е да ти обясня какво точно представляват. Сигурно ще ми се изсмееш, ако ти кажа какво всъщност предполагам, че са.

Адамс изсумтя.

— Все пак опитай се да ми обясниш.

— Симбиотични абстракции. По-точно определение не мога да дам.

— Искаш да кажеш, че в действителност не съществуват? — удиви се Адамс.

— Напротив, съществуват и още как. Те са там и човек усеща присъствието им, така както аз твоето и ти моето.