— Случвало ли ви се е някога да изпитвате чувството, че сте седнали от дясната страна на самия бог и сте чули нещо, което знаете, че не е било предназначено за вашите уши — попита Сътън.
Доктор Рейвън поклати глава.
— Не, мисля, че никога не ми се е случвало.
— А ако все пак ви се случеше, какво щяхте да направите?
— Предполагам, че щях да бъда объркан, както си ти сега — отвърна доктор Рейвън.
— Живеем, крепени само от вярата, вече осем хилядолетия, а може би и повече — каза Сътън. — Навярно доста повече. Защото сигурно вярата или поне някакъв проблясък на вяра е карал неандерталеца да боядисва костите в червено и да реди черепите, обърнати с лице на изток.
— Вярата е велика сила — тихо каза доктор Рейвън.
— Да, прав сте — съгласи се Сътън, — но въпреки цялата й сила тя е доказателство за собствената ни слабост. Нашето признание, че не сме способни да се оправим сами със свои сили и затова ни е необходимо нещо, на което да се опрем, надеждата и убеждението, че съществува някаква по-велика сила, готова да ни помага и напътства.
— Не си се озлобил, нали, Аш? От онова, което си открил.
— Не, не съм озлобен — отвърна Сътън.
Някъде цъкаше часовник и звукът отекваше сред настъпилата тишина.
— Докторе, какво знаете за съдбата?
— Странно е, че точно ти говориш за съдба — забеляза доктор Рейвън. — Ти никога не си бил фаталист.
— Нямам предвид фатализма — поясни Сътън. — Не говоря за абстрактното понятие, а за действителната вяра на хората в съдбата. Няма ли нещо документирано по този въпрос?
— Винаги е имало хора, които са вярвали в съдбата си — каза доктор Рейвън. — И някои от тях, както изглежда, са имали известни основания. Но в повечето случаи те не я наричат съдба. Обикновено говорят за щастие, късмет, интуиция, вдъхновение или пък нещо друго. Има историци, които пишат за отделни прояви на съдбата, но това са само думи и нищо повече. Разбира се, имало е и фанатици, които са вярвали в силата на съдбата, но това в действителност е чист фатализъм.
— Значи доказателство няма — рече Сътън. — Няма действително доказателство за наличието на съдба, нали? Като някаква реална сила, искам да кажа. Или нещо живо, което съществува и което можеш да докоснеш с ръка.
Доктор Рейвън поклати глава.
— Нищо подобно не съм чувал, Аш. В края на краищата съдбата е само една дума. Не можеш да я пипнеш. Сигурно някога вярата също е била само понятие, както е сега съдбата. Но милиони хора в продължение на години са го превърнали в истинска сила, в нещо конкретно, което може да бъде определено и с чиято подкрепа човек може да живее.
— Ами предчувствията и късметът? — възрази Сътън. — Те не са просто въпрос на случайност, нали?
— Може да ги разглеждаме като проблясъци на съдбата — каза доктор Рейвън. — Ярки проблясъци, които се забелязват. Намек за някаква предопределеност сред широкия поток на случайните явления. Разбира се, не може да се знае със сигурност. Когато не разполага с всички факти, човекът е като слепец. Възловите моменти в историята са зависели само от нечие прозрение. Вдъхновената вяра в собствените способности безброй пъти е променяла хода на събитията.
Той стана, отиде до рафтовете с книги и вдигнал глава, се загледа в тях.
— Някъде тук, ако мога да я открия, има една книга — каза той.
Започна да я търси, но не я намери.
— Няма значение — заяви накрая той. — По-късно ще я намеря, ако все още те интересува. В нея се разказва за древно африканско племе със странна религия. Те вярвали, че духът на всеки човек, неговото съзнание или его, както искаш го наречи, има съответен двойник на някоя далечна звезда. И ако си спомням точно, те дори знаели коя е звездата и можели да я намерят на нощното небе.
Той се обърна с гръб към книгите и се взря в Сътън.
— Виждаш ли, може това да е съдбата — каза той. — Да, съвсем възможно е.
Прекоси стаята и застана пред угасналата камина, сключил ръце зад гърба, и наклони настрана посребрената си глава.
— Защо се интересуваш от съдбата толкова много? — попита той.
— Защото аз намерих съдбата — отвърна Сътън.
15
Човекът на екрана носеше маска и разгневен, Адамс студено му каза:
— Не разговарям с маскирани.
— Този път ще разговаряте — обади се гласът зад маската. — Аз съм човекът, който ви заговори на двора. Нали си спомняте?
— И сигурно се обаждате от бъдещето — рече Адамс.
— Не, все още съм във вашето време. Продължавам да ви наблюдавам.
— Навярно наблюдавате и Сътън?