Сътън дърпаше от цигарата и тя светеше като червено око в мрака.
— Да се заемем ли с него, Джони?
— Да, така ще е най-добре.
Сътън продължи бавно да върви и сега вече видя храста на не повече от четири крачки пред себе си.
Крачка.
Чудя се за какво е всичко това.
Две крачки.
Стига си се чудил. Сега действувай, после ще се чудиш.
Три крачки.
Ето го. Виждам го.
С една крачка Сътън се озова встрани от пътеката. Измъкна пистолета от джоба си и при втората крачка оръжието заговори, избълва две бързи, грозни думи.
Човекът зад храста се преви напред, падна на колене и за миг остана така, като се полюшваше, после се простря по очи. Пистолетът падна от ръката му и Сътън се спусна и го вдигна. Видя, че е електронно устройство, зловещо оръжие, което убиваше дори когато целта не бъде улучена, поради полето на изкривяване, породено от лъча. Преди двадесет години оръжието бе новост и го пазеха в тайна, но сега очевидно всеки можеше да си го набави.
С пистолет в ръка Сътън се обърна и побягна, като криволичеше сред храсталака и се навеждаше, за да избегне надвисналите клони, после се запромъква през една леха с лалета. С крайчеца на окото си долови блясък… блестящото дихание на безшумен лъчев пистолет, чийто подскачащ сребърен лъч проряза нощта.
Хвърли се през бодливия жив плет, прегази един поток и се озова сред гъсталак от вечнозелени храсти и брези. Спря, за да си поеме дъх, и се взря назад в посоката, откъдето бе дошъл.
Местността бе тиха и спокойна като посребрена картина, нарисувана от луната. Никой и нищо не помръдваше. Блясъкът от пистолета отдавна бе изчезнал.
Предупреждението от Джони дойде неочаквано:
— Аш! Зад тебе е. Приятел…
Сътън се обърна с насочен пистолет.
На лунната светлина се виждаше Хъркимър, който тичаше като хрътка, подушила следа.
Сътън излезе от горичката и тихо му извика. Хъркимър се спря, обърна се и се затича към него.
— Мистър Сътън, сър…
— Да, Хъркимър.
— Трябва да се спасяваме.
— Да — съгласи се Сътън. — Май че трябва. Попаднах на засада. Трима души ме причакваха.
— Положението е още по-сериозно — каза Хъркимър. — След ревизионистите и Морган сега се намесва и Адамс.
— Адамс?
— Наредил е незабавно да ви убият.
Сътън се вкамени.
— Откъде знаеш? — грубо запита той.
— От момичето — отвърна Хъркимър. — Ева. Попитахте ме за нея. Тя ми каза.
Хъркимър пристъпи напред и погледна Сътън право в очите.
— Трябва да ми вярвате, сър. Тази сутрин казахте, че мога да ви предам, но аз никога няма да го сторя. Аз съм на ваша страна от самото начало.
— Ами момичето? — рече Сътън.
— Ева също е на ваша страна, сър. Двамата започнахме да ви търсим веднага щом разбрахме за опасността, но закъсняхме и ви изпуснахме. Ева чака при кораба.
— Кораб значи — каза Сътън. — Кораб и всичко необходимо.
— Той е ваша собственост, сър — напомни му Хъркимър. — Наследихте го от Бентън. Заедно с мен.
— А сега искаш да дойда с теб, да се кача на кораба и…
— Извинете ме, сър — каза Хъркимър.
После замахна така бързо, че Сътън не успя да реагира.
Видя юмрука и понечи да вдигне пистолета. Почувствува как внезапна ледена ярост изпълва съзнанието му. После дойде съкрушителният удар, от който главата му се отметна назад, и за миг, преди да затвори очи, той видя разлюляно небе с кръжащи по него звезди.
Усети как коленете му се подгъват и той полита надолу.
Но когато се строполи на земята, бе вече в безсъзнание.
18
Ева Армър тихичко го викаше:
— Аш. О, Аш. Събуди се.
Слухът на Сътън долови далечния приглушен рев на околоземните ракети, глухото боботене на неголям кораб, който с грохот пореше космическите простори.
„Джони“, повика мислено Сътън.
„Намираме се в космически кораб, Аш.“
„Колко души са?“
„Само андроидът и момичето. Онова, което се нарича Ева. Настроени са приятелски. Нали ти казах, че са приятели. Защо не ме послуша?“
„Не мога да се доверя на никого.“
„Дори и на мен?“
„Възможно е да сбъркаш, Джони. Ти още не познаваш Земята.“
„Не е така, Аш. Познавам и Земята, и хората. Доста по-добре от теб ги познавам. Ти не си първият човек от Земята, в когото живея.“
„Нищо не си спомням, Джони. А трябва да си припомня нещо. Опитвам се, но всичко е като в мъгла. Значителните неща, разбира се, ги помня, както и всичко онова, което научих, записах и взех със себе си. Но не си спомням самото място, нито пък хората.“
„Те не са хора, Аш.“
„Знам. Но не си ги спомням.“
„И не трябва, Аш. Всичко беше толкова чуждо за теб. Не можеш да имаш подобни спомени, не бива да имаш толкова чужди спомени… защото, когато ги пазиш прекалено дълбоко в себе си, се превръщаш в частица от тях. А ти трябва да си останеш човек, Аш. Ние искаме да запазим човешкото у теб.“