Когато стъпките им отекнаха по масивните каменни стъпала, водещи към сградата, входната врата се отвори и на прага застана друг човек, изпъчен надменно, висок и слаб; но от фигурата му, чийто черен силует се открояваше на светлината от къщата, се излъчваше някаква жилава сила.
— Новият собственик, Кейс — обади се Прингъл и на Сътън му се стори, че гласът му е малко по-нисък от нормалното и че набляга на думите малко повече от необходимото. Сякаш изричаше тези думи като предупреждение.
— Знаеш ли, Бентън умрял — продължи Прингъл, а Кейс му отвърна:
— Така ли? Чудна работа.
Това също прозвуча на Сътън доста странно.
Кейс се поотмести, за да влязат, после затвори вратата.
Стаята бе огромна и се осветяваше само от една лампа, а от тъмните ъгли и подобния на пещера свод на гредоредния таван към тях се протягаха сенки.
— Опасявам се, че ще трябва сами да се оправяте — рече Прингъл. — Ние с Кейс решихме да поживеем спартански и не взехме роботи. Макар че мога да ви приготвя нещичко, ако сте гладни. Нещо топло за пиене и сандвичи.
— Нахранихме се точно преди да кацнем — каза Ева. — А Хъркимър ще се погрижи за багажа ни.
— Тогава седнете поне — настоя Прингъл. — Онова кресло там е много удобно. Да си поговорим малко.
— Страхувам се, че няма да можем. Пътуването ни поизмори.
— Вие сте една неучтива млада дама — заяви Прингъл и думите му прозвучаха някъде по средата между шега и обида.
— Аз съм една уморена млада дама.
Прингъл отиде до стената и щракна ключовете. Светнаха още лампи.
— Спалните са на горния етаж — осведоми ги той. — От другата страна на площадката. Ние с Кейс заемаме първата и втората отляво. Може да си изберете която пожелаете от останалите.
И той тръгна напред с намерение да ги поведе нагоре по стълбите. Но се обади Кейс и Прингъл спря с ръка върху извивката на перилата.
— Мистър Сътън, струва ми се, че съм чувал някъде името ви — каза Кейс.
— Не ми се вярва — рече Сътън. — Аз съм съвсем незначителен човек.
— Но вие сте убили Бентън.
— Никой не е казвал подобно нещо.
Кейс не се разсмя, но по гласа му личеше, че ако не беше той, а някой друг на негово място, сигурно щеше да го направи.
— И въпреки това трябва да сте го убили. Защото случайно зная, че само така някой може да придобие този астероид. Бентън си го харесваше и ако беше жив, не би го отстъпил на никого.
— Щом толкова настоявате, аз наистина убих Бентън.
Кейс поклати смаяно глава.
— Удивително — каза той. — Удивително.
— Лека нощ, мистър Кейс — каза Ева, след което се обърна към Прингъл. — Не се притеснявайте. Ще се оправим сами.
— Не се притеснявам — изръмжа в отговор Прингъл. — Изобщо не се притеснявам.
И в гласа му отново звучеше присмех. После пъргаво припна нагоре по стълбите.
20
В присъствието на Прингъл и Кейс имаше нещо нередно. Нещо не беше както трябва. Самият факт, че бяха тук, във вилата, криеше заплаха.
В гласа на Прингъл се долавяше насмешка. И той през цялото време им се подиграваше, подиграваше се със злобно задоволство, като се наслаждаваше на някаква едва прикрита, но неизвестна за тях шега.
Прингъл беше дърдорко, шут… но Кейс беше високомерен, сериозен и благовъзпитан и се изразяваше кратко и ясно. Имаше нещо у него, нещо особено… някаква прилика… прилика, за която в момента Сътън не можеше да се сети какво точно му напомня.
Седнал на края на леглото, Сътън се намръщи.
Само ако можех да си спомня, каза си той. Да можех да се сетя какво ми напомнят маниерите му — особеният начин, по който разговаря, пристъпва и стои изправен. Ако успея да ги свържа с нещо определено, което ми е добре известно, сигурно биха ми се изяснили много неща. Това дори може да ми подскаже кой е Кейс, какъв е и защо е тук.
Кейс знаеше, че съм убил Бентън. Кейс знае кой съм. И трябваше да премълчи, но той предпочете да го каже, за да подхрани по този начин самочувствието си, което навярно доста се нуждае от това, макар и да не личи от пръв поглед.
Ева също не им вярва, защото, когато се разделихме пред вратата на стаята й, се опита да ми каже нещо, което не успях да схвана точно по движението на устните й, но, изглежда, искаше да ми каже: „Не им се доверявай.“
Като че ли бих се доверил на някого… на когото и да било.
Сътън размърда пръстите на краката си и като хипнотизиран се загледа в тях. Опита се да ги мърда един след друг, но не успя. После се опита да движи едновременно един и същи пръст от всеки крак и пак нищо не се получи.
Не мога дори да управлявам собственото си тяло, помисли той и му се стори странно, че подобно нещо му дойде наум.