Прингъл и Кейс ни очакваха, каза си Сътън и веднага се зачуди дали пък не се поддава прекалено много на въображението си. Защото как можеха да ги очакват, след като нямаше откъде да узнаят, че Хъркимър и Ева ще се насочат към астероида?
Поклати недоверчиво глава, но убеждението, че двамата са ги очаквали, остана… мисъл, от която не можеш да се отървеш, като от досадно бръмчене.
В края на краищата няма нищо чудно. Адамс също знаеше предварително, че той се връща на Земята, че се връща в родината след цели двадесет години. Узнал бе някак си и му бе устроил клопка… А да научи това бе невъзможно, абсолютно невъзможно.
И защо е всичко това, питаше се Сътън. Защо?
Защо Адамс му бе устроил клопка?
Защо Бъстър бе избягал и се бе заселил на някаква далечна планета?
Защо някой бе внушил на Бентън да го извика на дуел?
Защо Ева и Хъркимър го бяха довели до този астероид?
За да напише книга, обясниха му те.
Но книгата беше вече написана.
Книгата…
Посегна към сакото, окачено на облегалката на стола. Извади книгата с позлатените букви и докато я вадеше, заедно с нея се измъкна и писмото и падна на килима. Сътън го вдигна, постави го до себе си на леглото и отвори книгата на заглавната страница.
ТОВА Е СЪДБАТА, пишеше там, от Ашър Сътън.
Под заглавието, в самия край на страницата, имаше още един ред, отпечатан с дребен шрифт.
Наложи се да доближи малко книгата, за да го прочете.
„Оригинално издание“, гласеше той.
И толкова. Без година на издаването, без знак за авторско право, без името на издателството.
Само заглавието, авторът и един ред, гласящ „Оригинално издание“.
Сякаш, помисли си той, книгата е така добре известна, че се е превърнала в неделима част от живота на хората и всичко друго, с изключение на заглавието и името на автора, е просто излишно.
Прелисти две празни страници, после още една и зачете:
„Ние не сме сами.
Никой никога не е сам.
От първия немощен проблясък на първата искрица живот върху първата планета в Галактиката, познала зараждането на живота, никога не е имало дори едно-едничко създание, което върви, пълзи или се влачи по своя жизнен път самотно.“
Ето това е то, помисли Сътън. Точно така възнамерявам да напиша книгата.
Изглежда, че така съм я написал.
Защото сигурно съм я написал. Някога, някъде трябва да съм я написал, тъй като сега тя е в ръцете ми. Затвори книгата, постави я внимателно в джоба и окачи сакото на стола.
Не трябва да чета, каза си той. Не трябва да чета, защото тогава ще узная какво е написано и ще напиша каквото съм прочел, а това не трябва да стане. Трябва да я напиша както аз си знам, както съм я замислил, и това е единственият начин.
Трябва да постъпвам честно, защото един ден хората… не само хората, но и други създания… може да прочетат книгата ми, затова всяка дума в нея трябва да бъде точна… и трябва да я напиша толкова добре и толкова просто, че всички да могат да я разберат.
Отметна завивките, пъхна се в леглото и тогава забеляза писмото и го взе.
Решително мушна пръст под капака на плика и докато го разкъсваше с нокът, лепилото се разпадна на облаче прах и се изсипа върху чаршафа.
Сътън извади писмото, разгъна го внимателно, за да не повреди хартията, и видя, че е писано на машина и имаше много грешки, заличени с хиксове, сякаш човекът, който го е писал, не е бил привикнал да си служи с пишеща машина.
Обърна се на една страна, за да държи листовете под светлината на лампата, и зачете.
21
Бриджпорт, Уисконсин 11 юли 1987 год.
Адресирам това писмо до себе си, за да мога чрез пощенското клеймо да удостоверя неоспоримо датата и годината на написването му, но няма да го разпечатвам, а ще го оставя между книжата си с надеждата, че някой ден, ако е рекъл Господ, моите потомци ще го открият и прочетат. И така ще узнаят за онова, което вярвам и предполагам, но не се осмелявам да споделя с някого, докато съм жив, за да не ме вземат за побъркан.
Не ми остава много да живея. Малко хора достигат моята възраст и макар все още да съм здрав и силен, добре разбирам, че косата на времето, дори веднъж да пропусне някого, на следващия път го прибира.
Не изпитвам болезнен страх от смъртта, нито пък сантименталното желание да спечеля краткотрайно безсмъртие в паметта на другите, защото споменът поначало е нещо мимолетно, а онзи, който ще си спомня за мен, едва ли ще живее достатъчно дълго, тъй като човешкият живот е кратък… твърде кратък, за да разкрием напълно загадките, които изправя пред нас.
Макар и да е по-вероятно писмото да бъде прочетено от непосредствените ми потомци, които добре ме познават, все пак не е изключено по някаква прищявка на съдбата то да попадне в ръцете на някой далечен потомък на нашия род или пък дори у съвсем чужд човек, след като отдавна вече съм забравен.