Понеже разбирам, че онова, което предстои да разкажа, е необикновено важно, дори с риска да напиша неща, които може да са добре известни на онзи, който чете това писмо, аз ще дам някои сведения за себе си, мястото, където живея, и общественото си положение.
Казвам се Джон Х. Сътън и съм от многолюден род, чиито корени са в Източните щати, но един от клоновете му се е заселил по тези места преди около сто години. И макар че трябва да помоля четящия тези редове, в случай че не познава рода Сътън, да приеме на доверие думите ми, аз бих искал да заявя, че ние сме трезвомислещи, не обичаме шегите и сме известни като сплотен и честен род.
Макар че получих юридическо образование, скоро разбрах, че тази професия не ми е съвсем по вкуса, и затова през последните четиридесет или повече години се занимавам със земеделие, което ми доставя много по-голямо удоволствие от служенето на закона. Защото земеделието е честно и облагородяващо душата занимание, при което човек не се откъсва от първоизточниците на живота и простият и все пак тайнствен процес на получаване храна от почвата носи удовлетворение, почти граничещо със самодоволство.
През последните няколко години физическото ми състояние не ми позволяваше да се занимавам с по-усилена селскостопанска работа, но се гордея, че все още мога да върша повечето от дребните неща и да управлявам фермата, което означава, че имам навик редовно да обикалям нивите и да проверявам как вървят посевите.
С течение на времето обикнах земите си, макар че местността е пресечена и трудно се обработва. Дори понякога се улавям, че гледам със съжаление собствениците на обширни и равни земи, без нито един хълм, където да спреш погледа си. Техните ниви може да са по-плодородни и да се обработват по-лесно от моите, но пък аз притежавам нещо, с което те не разполагат — едно кътче, където прекарвам живота си, където мога да се радвам на красотата на природата, да наблюдавам смяната на годишните времена.
През последните години, когато вървежът ми ставаше все по-бавен и откривах, че прекомерните движения започват да ме уморяват, придобих навика да си набелязвам определени произволни места за почивка по време на обиколките из фермата. Едва ли е просто съвпадение, че всяко от тях радва както окото, така и душата. Всъщност, ако трябва да кажа истината, предпочитам тези места пред оглеждането на полята и пасбищата, макар че, бог ми е свидетел, всичко, свързано с тази обиколка, ми доставя удоволствие.
Има едно място, което от самото начало ми се струваше много по-различно от другите. Ако още бях дете, сигурно щях да кажа, че е омагьосано.
То представлява дълбока пукнатина сред склона, спускащ се до реката, и се намира в северния край на стръмното пасбище. На върха на пукнатината има доста голям валчест камък, много удобен за сядане, и навярно тази е една от причините да го харесвам, тъй като съм от хората, които обичат удобствата.
От този камък се вижда завоят на реката с подчертана триизмерна яснота, което без съмнение се дължи на височината на мястото и чистотата на въздуха, макар понякога всичко да е обгърнато от синкава мъгла с необикновена, дразнеща яркост.
Гледката е завладяваща и аз често стоя там по цял час, в пълно бездействие, без да мисля за каквото и да било, постигнал истински душевен мир.
И все пак има нещо странно в това място, което трудно може да се обясни, защото колкото и да търся, не мога да намеря думи, за да изразя достатъчно ясно онова, което искам да кажа, или пък състоянието, което бих искал да опиша.
Сякаш мястото излъчва вълнуващ трепет, очакване да се случи нещо. Сякаш тук има особено подходящи условия за драматизъм и откровение и макар думата „откровение“ в случая да изглежда донякъде не на място, струва ми се, че най-точно предава онова, което съм изпитвал неведнъж, седнал на камъка и взрян в долината.
Често ми се е струвало, че там, точно на това място, може да се случи нещо, което не би могло да се случи никъде другаде по цялата планета. И аз понякога се опитвах да си представя какво може да бъде то, но се страхувам да споделя нещата, които си представях, макар че в действителност, когато се отнася за други неща, нямам много богато въображение.
Когато отивам към камъка, пресичам долния край на стръмното пасбище, където тревата е по-избуяла, отколкото на другите места, тъй като добитъкът, кой знае защо, не се осмелява често да пасе там. На края на пасбището растат няколко дървета, които са първите от гъстата гора, покриваща със зеленина цялата стръмнина. Само няколко ярда навътре между дърветата се намира камъкът, който винаги е в сянката им, независимо кое време на деня е, но нищо не пречи на гледката, тъй като склонът се спуска стръмно надолу.