Разбира се, читателят не бива да забравя, че аз съм един доста стар човек, живял повече, отколкото му се полага, който е все още между живите по някаква прищявка на съдбата. Макар самият аз да не го забелязвам, възможно е умът ми да не е така остър, проницателен и аналитичен както някога, в резултат на което съм се поддал на внушения, които един нормален човек би отхвърлил.
Единственото доказателство, ако изобщо може да се нарече такова, с което разполагам, за да подкрепя теорията си, е, че човекът, когото срещнах, може да е от бъдещето и да е представител на цивилизация, много по-напреднала от нашата. Напълно очевидно е за всеки, който прочете това писмо, че в разговора си с непознатия бях използван от него за собствените му цели и той ме баламосваше със същата лекота, с която някой мой съвременник би могъл да заблуди Омировите гърци или съплеменниците на Атила. Сигурен съм, че беше вещ в семантиката и психологията, и сега, като премислям всичко, разбирам, че по време на разговора ни той винаги е предвиждал няколко хода напред.
Описвам това, което се опасявам да споделя приживе не само за да не бъдат напълно забравени теориите ми, а по-скоро с надеждата да ги съхраня за бъдещето, когато науката ще е напреднала и ще може да ги обясни убедително. И се надявам, че който прочете тези редове, няма да ми се присмее, след като съм мъртъв. Защото, ако го направи, страхувам се, че дори и мъртъв, аз непременно ще разбера.
Това е общ недостатък на всички от рода Сътън — просто не понасяме да ни се подиграват.
Тъй като не е изключено някой да си помисли, че разумът ми нещо не е в ред, тук прилагам медицинско свидетелство, подписано от лекар само преди три дни, в което той потвърждава, че след като ме е прегледал, е установил, че съм здрав физически и психически.
Но разказът ми все още не е завършил. Тези допълнителни събития може би трябваше да се вмъкнат по-напред, но не намерих точната им логическа връзка с другата част на разказа.
Става дума за необикновената случка с откраднатите дрехи и появата на Уилям Джоунс.
Дрехите изчезнаха няколко дни след случката на стръмното пасбище. Марта беше привършила с прането рано сутринта, преди да напече слънцето, и бе окачила дрехите да съхнат на въжето. Когато ги прибираше, откри, че един от старите ми работни комбинезони липсва, както и една риза на Роланд, и два чифта чорапи, чийто притежател не помня.
Кражбата доста ни поразвълнува, тъй като подобни неща не се случват често при нас. Обсъдихме поред всичките си съседи, изпълнени с чувство на вина, защото, макар да не изказвахме гласно подозрения, дълбоко в душите си знаехме, че дори само ако си помислим, че някой от близките ни познати е свързан с тази кражба, това би било явна несправедливост.
Няколко дни все тази кражба ни беше на устата и накрая решихме, че тя сигурно е дело на случаен скитник, макар подобно обяснение да не ни задоволяваше много, тъй като сме встрани от главния път и рядко ни навестяват скитници, а годината, доколкото помня, се случи плодородна, така че скитниците бяха съвсем малко.
Около две седмици след кражбата при нас дойде Уилям Джоунс и се поинтересува дали не ни е необходим работник за прибирането на реколтата. Приехме го с радост, тъй като нямахме достатъчно ратаи, а пък и възнаграждението, което поиска, беше доста под установеното за годината. Взехме го да ни помогне само за жътвата, но той се оказа много полезен и вече няколко години е постоянно при нас. Дори сега, докато пиша тези редове, го виждам как стяга на двора сноповръзвачката за предстоящата жътва.
Има нещо странно в този Уилям Джоунс. По нашия край човек бързо получава прякор или поне умалително име. Само Уилям Джоунс си остана и досега Уилям. Никой не го нарече Уил, Бил или Уили. Нито пък някой му е подвикнал „хей, момче“, или „друже“, или „приятелю“. Навярно мълчаливото му достойнство принуждава хората да го уважават, а с трудолюбието, интелигентността и интереса си към земеделската работа той си спечели обществено положение, доста по-високо от полагащото му се като прост ратай.
Той е абсолютен трезвеник и никога не пие, за което съм му много благодарен, макар че по едно време имах някои съмнения. Защото, когато дойде при нас, главата му беше бинтована и той засрамено ми обясни, че са го ударили при кръчмарско сбиване отвъд реката, някъде в околията Кроуфорд.
Не знам точно кога се появиха първите ми съмнения за Уилям Джоунс. Във всеки случай не и в началото, защото тогава го приех такъв, за какъвто се представяше — човек, който търси работа. Дори и да е съществувала някаква прилика с непознатия от пасбището, тогава не я забелязах. Но сега, след като я откривам с голямо закъснение, се чудя дали разумът ми е съвсем наред, дали въображението ми, развихрило се от теориите за пътуване във времето, не ме е довело дотам, че на всяка крачка да срещам загадки.