С течение на годините, докато общувах с него, предположението ми все повече се затвърждаваше. Въпреки че той полага всички усилия да се държи като нас, опитва се да възприеме нашия начин на говорене, има моменти, когато речта му издава образование и интелект, неприсъщи за човек, който работи като ратай за седемдесет и пет долара на месец плюс храната.
Прави впечатление и природната му стеснителност, нещо съвсем естествено за човек, който се опитва да се приспособи към живота в непознато общество.
А и онази история с дрехите. Сега, като премислям всичко, все още не съм сигурен дали работният комбинезон на Уилям Джоунс беше моят, защото всички комбинезони си приличат. Но ризата му бе досущ като задигнатата от въжето, макар и да си казвам, че не е невъзможно двама души да притежават еднакви ризи. Освен това той дойде бос, което дори през лятото изглежда подозрително. Джоунс ни обясни, че бил позакъсал, и си спомням как му дадох аванс, за да си купи обувки и чорапи. Оказа се обаче, че чорапи не му трябват, тъй като в джоба си имаше два чифта.
През първите години на няколко пъти възнамерявах да повдигна този въпрос, но винаги се отказвах, а сега вече знам, че никога няма да го направя. Защото харесвам Уилям Джоунс, чувствувам, че той също ме харесва, и за нищо на света не бих унищожил тази взаимна симпатия, като му задам въпрос, който може да го прогони от фермата.
Има и още нещо, което отличава Уилям Джоунс от другите селски ратаи. С първите припечелени пари той си купи пишеща машина и в течение на две-три години по цели вечери печаташе или пък крачеше напред-назад из стаята си, както обикновено човек се разхожда, когато размишлява.
После един ден, рано сутринта, преди още другите да са станали, той изнесе на двора голяма купчина листа, очевидно плод на многочасовия му труд, и ги изгори. Наблюдавах го от прозореца на спалнята си как стои неподвижно там, докато се убеди, че и последното листче е изгоряло. След това се обърна и бавно закрачи към къщата.
Никога не отворих пред него дума за изгарянето на тези листове, тъй като по някакъв начин усещах, че едва ли би се зарадвал, ако узнае, че някой друг е научил за това.
Мога още много да пиша за разни незначителни, дребни неща, които се въртят из главата ми, но те с нищо няма да обогатят разказа ми, а, напротив, може само да убедят читателя, че съм просто един изкуфял старец.
Обръщам се за последен път към онези, които ще прочетат тези редове, за да ги уверя, че дори теорията ми да е погрешна, всички съобщени от мен факти са верни. Бих искал и те да повярват, че наистина съм видял странна машина на стръмното пасбище и разговарях с един странен човек, че намерих окървавен гаечен ключ, че дрехите бяха откраднати от въжето и че точно в този момент един човек на име Уилям Джоунс си вади с помпата от кладенеца вода за пиене, тъй като денят е много горещ.
22
Сътън сгъна писмото и пращенето на старата хартия разкъса тишината като злобно ръмжене на далечна гръмотевица.
После си спомни нещо, разгъна листата и намери споменатото свидетелство. Хартията бе пожълтяла от времето, а и по-лошокачествена от другата, на която бе написано писмото. Написано бе на ръка и с мастило, а редовете бяха така избледнели, че едва се четяха. Датата също беше неясна, с изключение на седмицата накрая.
Сътън едва разгада написаното:
„Днес прегледах Джон Х. Сътън и установих, че е напълно здрав физически и психически.“
Подписът представляваше драсканица, трудна за разчитане дори когато мастилото още не е било изсъхнало, но две от буквите в самото начало се разбираха доста ясно: „Д-р“.
Сътън се взря в отсрещната стена и си представи разигралата се преди хилядолетия сцена:
— Докторе, решил съм да направя завещание. Чудя се дали бихте…
Защото Джон Х. Сътън никога не би съобщил на лекаря истинската причина за това парче хартия… истинската причина, поради която иска удостоверение, че е психически здрав. Сътън добре си го представяше. Бавен, с тромава походка, човек, който дълго обмисля всичко и вярва в измислени добродетели, които дори в онези далечни времена вече са били остарели и загубили престижа си след дългите векове на възхвала.
Старец, който е тиранизирал цялото семейство. А съседите са го считали за педантичен дядка и са му се присмивали зад гърба. Лишен от чувство за хумор, вероятно е мръщел чело и при най-малкото нарушение на етикета и етиката в човешките взаимоотношения.