Юридическото образование е оформило и начина му на мислене, което ясно личи от написаното. Той е притежавал характерния за един юрист усет към подробностите, съчетан с мудността на селянин и бъбривостта на старец.
Но в искреността му няма никакво съмнение. Вярвал е, че е видял необикновена машина, разговарял е с необикновен човек и е намерил гаечен ключ, изцапан с…
Гаечен ключ!
Сътън се изправи и седна в леглото.
В куфара наистина имаше гаечен ключ. И той го бе държал в ръцете си. Беше го взел и подхвърлил върху купчината вехтории наред с оглозганата кост и ученическите тетрадки.
С разтреперана ръка Сътън прибра писмото в плика. Отначало само марката бе привлякла вниманието му, марка, която струваше бог знае колко хиляди долара… след това го заинтригува загадъчното неотворено писмо… а ето че сега идва ред на гаечния ключ, който доказва, че всичко това е вярно.
Защото ключът означава, че наистина е имало необикновена машина и още по-необикновен човек… човек, вещ в семантиката и психологията, за когото не е било много трудно да води за носа бъбривия и егоцентричен дъртак. Достатъчно ловък, за да избегне неудобните въпроси, които просто са напирали у този фермер, тръгнал да нагледа посевите си.
Кой си ти, откъде идваш, каква е тази машина и как се кара, и май никога преди не съм виждал друга като нея…
Трудно се отговаря на подобни въпроси, ако бъдат зададени.
Но те не са били зададени.
И все пак последната дума принадлежи на Джон Х. Сътън, което сигурно е било в неговия стил.
Ашър Сътън се усмихна при мисълта, че все пак последната дума принадлежи на Джон Х. Сътън. Старецът несъмнено би се радвал да узнае как са се развили събитията, но за съжаление това бе невъзможно.
Станала е някаква грешка, разбира се. Писмото е било загубено или пък забутано някъде, и то неведнъж, за да попадне накрая след цели шест хилядолетия в ръцете на един друг Сътън.
Почти сигурно е, че първият Сътън нямаше да има голяма полза от това писмо. Защото писмото бе свързано със сегашния момент, то обясняваше донякъде една загадка.
Изглежда, имаше хора, които пътуваха във времето. Но техните машини се повреждаха и приземяваха или по-скоро привременяваха на някое пасбище. Други пък воюваха помежду си и загиваха в гънките на времето в пламтящи кораби, паднали сред някое блато.
Сражение в миналото, през 83-ия, бе казал умиращият младеж. Не битка при Ватерлоо или край орбитата на Марс, а само в миналото, през 83-ия.
И преди да умре, човекът бе назовал името му и се бе понадигнал, за да направи странен знак с ръка. Значи аз съм известен, помисли си Сътън, не само в 83-ия век, но и по-нататък, защото момчето каза „в миналото“, което означава, че за него векът, които ще настъпи след три столетия, е вече история.
Посегна отново към сакото и пъхна писмото в джоба при книгата. После стана от леглото, взе дрехите си и започна да се облича.
Най-сетне му беше хрумнало нещо.
Прингъл и Кейс бяха дошли до астероида с кораб и сега той трябваше да намери този кораб.
23
Вилата изглеждаше необитаема, огромна и празна и в тази празнота витаеше нещо чуждо, от което Сътън потрепери, макар че то не би трябвало да му направи впечатление след дългите години в онзи чужд свят.
Постоя за миг пред вратата на стаята си, заслушан в шушнещите звуци, изпълващи къщата; в тихото й неестествено дихание, в скърцането на замръзналите греди, в милувката на вятъра, погалил стъклото на прозореца, и в шумовете, за които нито студът, нито вятърът бяха причина, оживелите шумове на мъртвата материя.
Килимът в коридора заглушаваше стъпките му, докато отиваше към стълбите. Откъм една от спалните, в които бяха Прингъл и Кейс, долиташе хъркане и Сътън се почуди за миг кой ли от двамата хъркаше.
Заслиза внимателно по стълбите, хванал се за перилата, и когато най-сетне стигна до огромната дневна долу, замръзна неподвижен, докато очите му привикнат към плътния мрак, спотаен ниско като дебнещи зверове.
Постепенно зверовете приеха формата на кресла, кушетки, маси и шкафове и той видя, че в едно от креслата седеше човек.
Почувствувал сякаш, че Сътън го е видял, човекът се размърда и обърна глава към него. И въпреки че мракът не позволяваше да се видят чертите на лицето му, Сътън бе сигурен, че е Кейс.
Тогава, помисли си той, онзи, който хърка, е Прингъл, макар и да знаеше, че това съвсем не е важно.
— И така, мистър Сътън, решихте да излезете и да потърсите кораба ни — бавно заговори Кейс.
— Да — потвърди Сътън. — Точно така.
— Чудесно — заяви Кейс. — Харесва ми, когато човек е откровен и си признава какво е намислил. — После въздъхна и продължи: — Толкова често се срещаш с неискрени хора. Всеки се опитва да те излъже. А пък някои се мислят за много умни и казват истината наполовина.