— Просто да откачиш — поясни доверително Прингъл. — Защото човек трябва да бъде сигурен, нали разбирате? Иначе се получава така, че уж си подбрал някоя подходяща историческа тенденция, пресметнал си всичко с най-малките подробности, определил си възловия момент, където трябва да се извърши промяната, накрая отиваш в миналото, намесваш се и…
— И всичко се обръща срещу теб — обади се Кейс.
— Защото, виждате ли — продължи Прингъл, — историкът е сбъркал. Източниците му са били неточни, методът му е бил неправилен или пък заключенията — нелогични…
— Просто е направил малък пропуск някъде — каза Кейс.
— Точно така — съгласи се Прингъл. — Пропуснал е някъде нещо и след като направиш промяната, изведнъж откриваш, че си причинил повече вреда на своите, отколкото на противника.
— Тогава, драги господин Всезнайко, сигурно ще ми обясните защо кокошката пресича улицата — рече Сътън.
— Разбира се, господин Събеседнико — отвърна Прингъл. — Прави го, защото иска да отиде от другата страна.
Невероятно, помисли си Сътън. Сякаш сме герои от мултипликационен филм.
Но всичко е на висота. Прингъл е пропагандист, а това означава, че не е глупак. По всичко личи, че е запознат основно със семантиката и психологията, както навярно и с представленията на древните менестрели. Знае всичко, свързано с човешкия род, защото тези знания са му полезни при пътуванията в миналото.
Една сутрин преди шест хиляди години на едно стръмно пасбище се приземил някакъв човек, а мистър Джон Х. Сътън бавно слязъл по хълма, размахвайки тоягата си, защото човек като него не може да не е носел здрава тояга, отрязана и издялана собственоръчно със сгъваемия му нож. И непознатият разговарял с него, като използвал същата тактика на психологическо въздействие, каквато сега Прингъл се опитваше да приложи върху неговия далечен потомък.
Продължавай така, каза си наум Сътън. Продължавай, докато прегракнеш и езикът ти започне да скърца. Защото аз съм по следите ви и това ви е добре известно. Така че съвсем скоро ще пристъпим към действие.
Сякаш прочел мислите му, Кейс се обърна към Прингъл:
— Джейк, май нищо не се получава.
— И аз така мисля — съгласи се Прингъл.
— Да седнем тогава — предложи Кейс.
Сътън почувствува неизказано облекчение. Сега, каза си той, най-сетне ще разбера какво искат. И може би ще разбера какво става в действителност.
От мястото, където седна, се виждаше командната кабина — тясно пространство, уредено по най-рационален начин. Пултът за управление пред пилотското кресло никак не бе претрупан. Ред бутони, един-два лоста и табло с превключватели, които навярно задействуваха осветлението, илюминаторите и други подобни. Това като че ли бе всичко. Просто и рационално, без излишни неща, с минимум ръчно управление. Този кораб, помисли си Сътън, сигурно може да си лети сам.
Кейс седна с изправен гръб, кръстоса дългите си крака и ги протегна напред. Прингъл приседна на края на стола, наклони се напред и заразтрива косматите си ръце.
— Сътън, какво точно ви интересува? — запита Кейс.
— На първо място, пътуването във времето — рече Сътън.
— Нима не знаете? — учуди се Кейс. — Ами че откривателят е от вашата епоха. Човек, който живее в момента и…
— Кейс — обади се Прингъл, — сега е 7990г., а преди 8003 година Майкълсън не е направил кой знае какво.
Кейс се плесна по челото.
— Наистина — каза той. — Все забравям.
— Ето — обърна се Прингъл към Сътън. — Разбирате какво искам да кажа, нали?
Сътън кимна, макар че съвсем нищо не разбираше.
— Но как? — попита той.
— Всичко е свързано с нашето съзнание — поясни Прингъл.
— Правилно — потвърди Кейс. — Само като се позамисли човек, и открива, че е така.
— Времето се възприема чрез съзнанието — продължи Прингъл. — А всички са го търсели къде ли не, преди да се разбере, че е в човешкото съзнание. Считали са го дори за четвърто измерение. Спомнете си Айнщайн…
— Айнщайн не е твърдял, че времето е четвърто измерение — рече Кейс. — Не измерение като дължина, ширина и височина. Той по-скоро си го е представял като продължителност…
— Ами че нали това е четвъртото измерение — рече Прингъл.
— Не, не е — възрази Кейс.
— Господа! — намеси се Сътън. — Господа!
— Както и да е — каза Кейс. — Вашият Майкълсън разбрал, че то е само едно понятие, че времето съществува само в съзнанието и е лишено от физически свойства, извън способността на човека да го чувствува и възприема. Така той открил, че човек с достатъчно силно чувство за време…