Роботът от информацията бе отговорил съвсем изчерпателно на поставения му от Адамс въпрос.
— Симбиозата, сър — бе казал той, — е много просто нещо. Представлява взаимноизгодно вътрешно сдружаване между организми от различни видове. Нали разбирате, сър, ползата трябва да бъде взаимна. Това е най-важното в случая — облагодетелствувани са и двете страни, а не само едната. Докато коменсализмът е нещо друго. При него, сър, също има взаимна изгода, но взаимоотношенията вече не са вътрешни, а външни. Паразитизмът също е нещо различно, защото при него само едната страна е облагодетелствувана. Полза има само паразитът, но не и приемникът. Всичко това може да ви се стори малко объркано, сър, но…
— Разказвай само за симбиозата — бе го помолил Адамс. — Останалото не ме интересува.
— Тя наистина е много просто нещо — каза роботът. — Да вземем например пирена. Вие, разбира се, знаете, че той съществува съвместно с една плесен.
— Не — рече Адамс. — Не зная.
— Ами така е — продължи роботът. — Плесента е вътре в него, в корените, стъблата, листата, цветовете и дори в семената. Без нея пиренът не би могъл да поникне там, където вирее, защото никое растение не може да се хване на толкова бедна почва. Но останалите растения, сър, не носят у себе си тази особена плесен. Пиренът осигурява на плесента жизнено пространство, докато тя от своя страна му помага да оцелее въпреки оскъдната почва.
— Не бих казал, че цялата тази работа е много проста — рече Адамс.
— Разбира се, това не е всичко — продължи роботът. — Има лишеи, които в действителност представляват симбиотична комбинация между водорасло и плесен. С други думи, в този случай лишеят не е лишей. Вместо него имаме две други неща.
— Чудя се как още не си се разтопил под ярките лъчи на собственото си сияние — рече кисело Адамс.
— Освен това има едни зелени животинки — продължи роботът.
— Жаби — уточни Адамс.
— Не става дума за жабите — каза роботът. — Това са прости, едноклетъчни организми. Ония, дето живеят във водата, нали ги знаете? Те установяват отношения на симбиоза с някои водорасли. Животното използува кислорода, който растението отделя, а пък растението използва въглеродния двуокис, отделен от животното.
Има и един вид червеи, които живеят в симбиоза с водораслите и ги използват при храносмилателния си процес. Всичко върви добре, но понякога червеят, без да иска, смила водораслото и тогава умира, понеже без него организмът не може да усвои храната.
— Всичко това е много интересно — бе уверил робота Адамс. — Но можеш ли да ми обясниш какво е симбиотична абстракция?
— Не — бе отвърнал роботът. — Не мога.
Същото бе казал и д-р Рейвън. „Навярно ще се окаже доста трудно да установим какво точно представлява симбиотичната абстракция“ — бе казал той.
По време на разпита той отново повтори, че Сътън не е открил нова религия. О, господи, каква ти религия!
А кой друг, помисли си Адамс, ако не Рейвън, ще знае това, след като е измежду най-добрите и най-известните специалисти по сравнителна религия в Галактиката.
Макар че това може да е някаква нова идея, бе предположил д-р Рейвън. Да, бога ми, абсолютно нова идея. А идеите са опасно нещо, каза си Адамс. Защото човечеството се бе разпръснало из цялата Галактика. Хората бяха толкова малко, че само една дума, буквално една изречена дума, една нежелана мисъл бяха достатъчни, за да възпламенят поредица от кръвопролитни бунтове, които щяха да ги прогонят обратно в тесния затвор на Слънчевата система, от който някога бяха се отскубнали.
При това положение не бива да се рискува, защото последиците от подобен риск не могат да се предвидят. По-добре да загине един невинен, отколкото човечеството да загуби властта си в Галактиката. По-добре да бъде унищожена една нова идея, колкото и велика да е тя, вместо огромното сдружение на идеите, представляващи човечеството, да бъде пометено с един замах от звездните простори.
Точка първа: Сътън не е човешко същество.
Точка втора: Той крие нещо.
Точка трета: У него има ръкопис, който е неразгадаем.
Точка четвърта: Кани се да пише книга.
Точка пета: Хрумнала му е нова идея.
Заключение: Сътън трябва да бъде убит.
Цък-цък, тик-так…
Човекът с маската бе казал, че има война. Война, която се води във времето.
Сигурно войната е проникнала във всички епохи, както хората в Галактиката.
Такава война прилича на шахматна игра в три измерения с милиони милиарди квадратчета и милиони фигури. И правила, които се променят след всеки ход.
Победите навярно се подготвят далеч в миналото. Нанасят се удари върху определени точки от времето и пространството, а хората там дори не подозират, че се води война. Ако се разсъждава логически, воюващите могат да се върнат чак до сребърните мини на атиняните, колесницата на Тутмос III и плаванията на Колумб. Войната засяга всички области на човешкото познание и мисъл и променя сънищата на хора, за които времето едва ли някога е било нещо повече от пълзяща сянка върху слънчев часовник.