— Тук вътре е — каза андроидът.
Когато Сътън влезе, човекът, седнал зад бюрото, вдигна очи и едва не се задави.
— Човек съм — увери го Сътън. — Може и да не личи от външния ми вид, но е така.
Другият му посочи едно от креслата.
— Седнете — рече той.
Сътън седна.
— Защо не отговаряхте на сигналите ни? — попита Дейвис.
— Приемникът ми е повреден — отвърна Сътън.
— Корабът ви няма опознавателни знаци.
— Дъждовете ги отмиха, а аз нямах боя — рече Сътън.
— Дъждът не може да отмива боя.
— Тукашният — възрази Сътън. — Но там, където бях, дъждовете са други.
— Ами двигателите ви? — запита Дейвис. — Изобщо не успяхме да ги засечем.
— Защото не работеха — каза му Сътън.
Адамовата ябълка на Дейвис заподскача нагоре-надолу.
— Не работели, казвате. А как тогава управлявахте кораба?
— С енергия — рече Сътън.
Дейвис едва не се задави.
— Енергия…
Сътън ледено го изгледа.
— Нещо друго интересува ли ви? — попита той.
Дейвис бе смутен. Бюрократът се бе объркал. Отговорите бяха съвсем ненормални. Той взе да си играе с молива.
— Мисля, че трябва да ви задам обичайните въпроси.
Той придърпа към себе си снопче формуляри.
— Име?
— Ашър Сътън.
— Откъде при… Почакайте, почакайте! Ашър Сътън!
Дейвис захвърли молива и отмести настрана формулярите.
— Точно така.
— Но защо не казахте веднага?
— Не ми беше предоставена тази възможност.
Дейвис съвсем се обърка.
— Ако знаех… — започна той.
— Брадата е виновна — рече Сътън.
— Баща ми често говореше за вас. Джим Дейвис. Може би си го спомняте?
Сътън поклати глава.
— Беше близък приятел на вашия баща, т.е. познаваха се.
— Как е баща ми? — поинтересува се Сътън.
— Отлично — с въодушевление отвърна Дейвис. — Добре се оправя засега. Годините му са множко, но все още е на крака…
— Баща ми и майка ми умряха преди петдесет години, по време на пандемията на Аргус — студено го осведоми Сътън.
Той бавно се надигна и погледна Дейвис право в очите.
— Ако няма друго, бих искал да си отида в хотела. Там все ще се намери някоя стая за мен.
— Разбира се, мистър Сътън, разбира се. Кой е вашият хотел?
— „Орион“.
Дейвис бръкна в едно чекмедже, извади указател, прелисти няколко страници и прекара треперещ пръст по колонката от имена.
— Номер 26–3489 — каза той. — Телепортът е ето там.
И той посочи една кабинка, вградена в стената.
— Благодаря — рече Сътън.
— Що се отнася до баща ви, мистър Сътън…
— Разбирам — каза Сътън. — Радвам се, че направихте опит да ме ободрите.
Той се обърна и тръгна към телепорта. Но преди да затвори вратата, погледна назад.
Дейвис оживено разговаряше с някого по видеофона.
3
Двадесетте години не бяха променили хотел „Орион“.
На Сътън, току-що излязъл от телепорта, той му се струваше съвсем същия, както в деня, когато бе заминал. Мъничко поовехтял и още по-старомоден на вид… но това бе неговият дом, приглушените звуци на шетане, остарелите мебели, тишината, която те кара да ходиш на пръсти, и подчертаната благопристойност, за които си бе спомнял и мечтал през дългите години на странствуване.
Живият стенопис изглеждаше както преди. Малко поизбелял с времето, но иначе си бе останал същият, какъвто Сътън го помнеше. Същият подобен на козел бог Пан продължаваше да преследва след цели двадесет години същата ужасена девица по съвсем същите хълмове и долчинки. Същото беше и зайчето, което изскачаше иззад храста и наблюдаваше гонитбата с обичайното си отегчение, като дъвчеше неизменното стръкче детелина.
Самонагаждащите се към тялото мебели, закупени, когато управата е възнамерявала да предостави хотела за нуждите на междузвездната търговия, още преди двадесет години изглеждаха демодирани. Въпреки това и досега не бяха ги подменили. Само бяха пребоядисани в меки и изискани пастелни тонове, а свойството им да се самонагаждат не се използваше, тъй като приютяваха само тела с човешка форма.
Гъбестата подова настилка също бе загубила малко от своята еластичност, а кактусът от съзвездието Кит сигурно беше изсъхнал най-сетне, защото мястото му сега бе заето от саксия с обикновено земно мушкато.
Администраторът изключи видеофона и се обърна към него.
— Добро утро, мистър Сътън — каза той с равния си глас на андроид.
После добави, сякаш сега му бе дошло наум:
— Чудехме се тук кога най-сетне ще се появите.
— Двадесет години са доста дълго време за чудене — сухо забеляза Сътън.
— Пазим някогашния ви апартамент — продължи администраторът. — Знаехме, че ще поискате да се настаните в него. Откакто заминахте, Мери редовно го почиства.