Затвори книгата и я стисна здраво между дланите си.
„…независимо от начина, по който е родено, заченато или произведено…“
Произведено.
Единственото, което имаше значение, бе пулсът на живота.
Морална утеха. И тя трябва да бъде съхранена.
Аз изпълних дълга си, помисли си той. При това охотно и с голямо желание. И продължавам да го изпълнявам.
Изиграх ролята си и мисля, че се справих добре. Играех роля още когато съобщих на Ашър Сътън, че Бентън го предизвиква на дуел. Играех роля и когато се явих при него като част от наследеното имущество — ролята на нахален, бъбрив андроид.
Изпълних дълга си, но не само заради Сътън, а заради утехата, заради привилегията да зная и да вярвам, че нито аз, нито кое да е друго живо същество, колкото и низше да е то, някога ще живее в самота.
Аз ударих Сътън. Здравата го ударих. Той изгуби съзнание, а аз го вдигнах и го носих на ръце.
Беше ми сърдит, но това не е толкова важно, защото гневът му не е в състояние да ме лиши от надеждата, която ми вдъхна книгата му.
Гръм разтърси къщата и червено сияние озари за миг стаята.
Хъркимър скочи, изтича до прозореца и като се вкопчи в перваза, изпрати с поглед червеното зарево на отдалечаващи се дюзи.
Стомахът му се сви от страх, той изскочи в коридора и хукна към стаята на Сътън.
Нямаше време да почука или да завърти топката на бравата. Блъсна силно вратата и тя отхвръкна, разбитата брава увисна на винтовете.
Леглото бе празно и в стаята нямаше никой.
28
Сътън усети как животът му бавно се възвръща и се възпротиви. Смъртта бе толкова приятна като меко и топло легло. А възвръщането към живота наподобяваше пронизително, настоятелно, влудяващо дрънчене на будилник в предутринния мраз на страшна, зловонна стая. Ужасяващо с жестоката си реалност и острото, болезнено напомняне, че трябва да станеш и заживееш отново.
Подобно нещо не ми се случва за първи път, каза си Сътън. Разбира се, че не. Не за първи път умирам и отново се връщам към живота. Но предишния път бях мъртъв много по-дълго време.
Лежеше по очи върху някаква твърда, равна повърхност и безкрайно дълго време, както му се струваше, се опитваше да проумее какво точно представлява твърдото и гладко нещо под него. Твърд, равен и гладък, само три думи, които изобщо не му помагаха да си представи описвания от тях предмет.
Усети как животът пропълзява обратно, нахлува и раздвижва краката и ръцете му. Но още не бе започнал да диша и сърцето му не биеше.
Под!
Това бе думата… Така се наричаше онова нещо, върху което лежеше. Равната и твърда повърхност беше под.
Слухът му долови някакви звуци и макар отначало да не знаеше какво е това, защото бе забравил думата, само миг по-късно изведнъж разбра, че са именно звуци.
Най-сетне успя да раздвижи един от пръстите си, после друг.
Отвори очи и видя светлина.
Постепенно звуците се превърнаха в гласове, гласовете — в думи, а думите — в смислени изречения.
Доста бавно схващам, каза си Сътън.
— Трябваше да бъдем малко по-настойчиви и да не се отказваме — каза единият глас. — Това ни е лошото на нас двамата, Кейс, просто не проявяваме достатъчно търпение.
— Търпението изобщо нямаше да ни помогне — възрази Кейс. — Той беше твърдо убеден, че блъфираме. Както и да постъпехме, все щеше да си мисли, че блъфираме, и доникъде нямаше да стигнем. Това бе единственото, което можехме да направим.
— Да, зная — съгласи се Прингъл. — Трябваше да го убедим, че не блъфираме.
И той шумно въздъхна, след което добави:
— Все пак жалко за него. Беше толкова умен млад човек.
Известно време помълчаха и сега не само животът, но и силата нахлуваше в Сътън. Достатъчно сила, за да стъпи на крака и да върви, да вдигне ръце, да даде воля на гнева си. Както и да убие двама души.
— Все пак ще спечелим нещичко — обади се Прингъл. — Морган и бандата му добре ще ни платят.
— Не ми харесва тази работа, Прингъл — възпротиви се Кейс. — По добре да оставим на мира убития. Защото, продадем ли трупа му, се превръщаме в касапи.
— Това ни най-малко не ме тревожи — заяви Прингъл. — Но какво ще стане с бъдещето, Кейс? Бъдещето, в което живеем. Прекалено много неща в живота ни зависят от книгата на Сътън. Ако само малко бяхме я поизменили, нямаше да има голямо значение… всъщност изобщо нямаше да има значение, поне така излизаше според плановете ни. Но сега Сътън е мъртъв. И няма да има книга, написана от Сътън. Бъдещето сигурно ще се измени.
Сътън се изправи.
Двамата бързо се обърнаха и Кейс посегна към пистолета.
— Хайде, стреляй — подкани го Сътън. — Направи ме на решето. Това няма да ти спаси живота.