Внуши си, че трябва да ги ненавижда, както бе ненавиждал Бентън през онзи кратък миг на Земята. Да ги ненавижда със страхотната дива ненавист, способна да изпепели съзнанието на човек.
Но сега не изпитваше омраза, а само едно скучно, непреклонно желание да убива.
Пристъпи с твърда крачка към тях и протегна напред ръце.
Прингъл побегна да се спаси, пищейки като плъх. Кейс стреля два пъти в Сътън, но когато от гърдите му рукна кръв и той продължаваше да напредва, Кейс захвърли оръжието и заотстъпва назад, докато гърбът му опря стената.
Разплатата не трая дълго.
Невъзможно беше да избягат.
Нямаше къде да избягат.
29
Сътън се насочи към мъничкия астероид, една въртяща се отломка, малко по-голяма от самия кораб. Усетил повърхността, той бутна с палец лостчето за гравитация, корабът залепна към скалата и се запремята заедно с нея из пространството.
Сътън отпусна ръце и остана да седи неподвижен в пилотското кресло. Пред него се простираше Космосът, черен и враждебен, осеян със точиците на звезди, които се превръщаха в пламтящи линии пред очите му и сякаш изписваха загадъчни послания от студена бяла светлина, докато астероидът се носеше по своята причудлива орбита.
Най-после съм в безопасност, каза си Сътън. Поне за известно време. А може би и завинаги, ако са престанали да ме търсят.
В безопасност, с прострелян гръден кош, а кръвта му бе изпоцапала ризата и се стичаше надолу по краката му.
Полезно нещо е, помисли мрачно той, това мое второ тяло, подарено ми от обитателите на Лебед. То ще продължава да функционира, докато… докато…
Докато какво?
Ами докато се завърне на Земята, отиде при някой лекар и му каже:
— Докторе, малко ме позастреляха. Ще ме закърпите ли?
Напуши го смях.
Представи си как лекарят припада.
Или пък да се върна на Лебед? Но те едва ли ще го пуснат там.
Или все пак да се върна на Земята, така както съм сега и изобщо да не търся лекари.
Ще си намеря други дрехи, а кръвоизливът ще спре, когато кръвта изтече напълно.
Но какво ще стане, ако забележат, че не дишам?
— Джони — повика той, но отговор нямаше. Само едва доловимо помръдване на нещо живо в мозъка му, като жест на разпознаване, също като куче, което размахва опашка, за да покаже, че е чуло, когато си го викал, но е твърде заето с кокала си, за да ти обърне внимание.
— Джони, има ли някакъв изход?
Защото вероятно има изход. Това бе нещо, за което да мисли, надежда, която вдъхва сили.
Подозираше, че все още не е проникнал напълно в неизмеримите дълбини на новите способности на тялото и съзнанието си.
Не знаеше, че може да убива само с омразата си, която може да се отдели от съзнанието му, и като стоманено копие да порази на място противника. И все пак Бентън бе умрял от куршум в ръката… но той е бил мъртъв, преди куршумът да го улучи. Защото Бентън бе стрелял пръв и не бе улучил, а ако беше жив, той никога не би пропуснал целта.
Не знаеше и че само чрез силата на разума си може да осигури и управлява енергията, с която да издигне неподвижната грамада на кораба и да поддържа полета, продължил единадесет светлинни години. А той го бе направил, черпейки енергия от най-далечните, едва мъждукащи звезди и от случайните зрънца вещество, които се носеха из пространството.
И макар да знаеше, че когато пожелае, може да премине от една форма на живот към друга, не знаеше със сигурност, че когато някоя от тях бъде унищожена, другата ще започне да функционира автоматически. А точно това бе станало. Кейс го застреля и той умря, и отново се съживи. Смъртта обаче бе настъпила, преди да започне промяната. В това беше напълно сигурен, защото си спомняше смъртта от по-рано и беше я разпознал. Познаваше я от предишния път.
Усещаше как тялото му се храни… изсмуква енергия от звездите, също както човек смуче портокал, отхапва от енергията, заключена в канарата, приютила кораба, поглъща незначителните количества енергия, изтичаща от атомните двигатели.
Необходима му беше доста храна, за да се възстанови и отново да стане силен…
— Джони, има ли някакъв изход?
Но отговор нямаше.
Главата му клюмна напред и се опря в пулта за управление.
Тялото продължаваше да смуче енергия от звездите.
Чуваше как кръвта му бавно изтича от раните и капе на пода.
Съзнанието му се замъгляваше, но Сътън не се опита да го избистри и без това нямаше какво да прави… нямаше нужда от него, а и не знаеше как да си служи с него. Не знаеше какво може или какво не може да прави, нито пък как да направи нещо.
Спомняше си как бе полетял надолу с пронизителен вой в чуждото небе, изпълнен за миг с див възторг при мисълта, че се е промъкнал и сега светът на Лебед VII лежи в краката му. Успял бе там, където всички флоти на Земята бяха претърпели поражение.