Зачуди се къде се намира, опита се да се ориентира и установи, че дори себе си не може да разпознае. Защото самият той не представляваше вече тяло с определено положение в пространството и времето. Не беше дори лично местоимение. Струваше му се, че се е превърнал в нещо свободно реещо се, нематериално, нещо, което съществува извън времето и колкото и да се опитва, не може да разпознае себе си. Сякаш бе вакуум, надарен със самосъзнание, но подчинен на нещо друго, което също можеше да е вакуум.
Загубил бе тялото си, а живееше. Но къде точно и как успяваше да го постигне, му беше неизвестно.
Аз съм твоята съдба, бе заявил онзи, който отговаряше и бе част от него.
Но съдба беше само една дума и нищо повече.
Идея.
Абстрактно понятие.
Неточно определение, което човешкият разум бе измислил, но не можеше да докаже… което човешкият разум желаеше да допусне, че е само идея, чието реално присъствие е недоказуемо.
Грешиш, възрази вътрешният глас. Съдбата е реалност, макар че не я виждаш. Тя съществува реално за теб и за всички други същества… за всяко същество, в което бие пулсът на живота. Винаги е било така и така ще бъде.
„Да не би пък това да е смъртта?“ — запита Сътън.
„Ти си първият човек, дошъл при нас — обясни съдбата. — Не можем да те оставим да умреш. След време ще си получиш обратно тялото, но дотогава ще живееш заедно с мен. Ще бъдеш частица от мен. И това е съвсем справедливо, защото аз също съм живял с теб. Бях частица от теб.“
„Но вие не ме искахте — рече Сътън. — Обградили сте се с екран, за да ме спрете.“
„На нас ни трябваше един човек — каза съдбата. — Само един. И този човек си ти. Други няма да има.“
„Ами екранът?“
„Той бе специално настроен — обясни съдбата — да пропусне определен тип разум, който ни беше необходим.“
„Но вие ме оставихте да умра.“
„Трябваше — увери го съдбата. — Само умирайки, би могъл да станеш като нас и да узнаеш истината. Докато се намираше в тялото си, не можехме да контактуваме с теб. Само чрез смъртта можеше да се освободиш, да станеш частица от мен и да разбереш всичко.“
„Но аз нищо не разбирам“ — каза Сътън.
„Ще разбереш — увери го съдбата. — Постепенно.“
И наистина разбрах, помисли Сътън, като си припомняше. Разбрах всичко.
Потрепери при спомена, изпълнен със страхопочитание пред огромното, неподозирано величие на съдбата, пред безбройните трилиони съдби, придружаващи неизброимите живи същества в Галактиката.
Преди милион години съдбата е прошепнала нещо и косматата маймуна се е навела и е взела откършения клон. При следващото прошепване от кремъка били изтръгнати искри. След това дошъл ред на лъка и стрелата, а после се родило и колелото.
Същият шепот е подсказал някога на морските обитатели, че трябва да изпълзят на сушата, където през идните години плавниците им се превърнали в крака, а хрилете в бели дробове.
Симбиотични абстракции. Или може би паразити. Човек може да ги нарича както си иска, но те олицетворяват съдбата.
Дошло бе време Галактиката да узнае истината.
Ако ги приемем за паразити, то тогава те са най-добронамерените, защото са готови да дадат много повече, отколкото биха могли да вземат. Единственото, което получават, е усещането, че живеят, усещането, че съществуват… а онова, което дават или са готови да дадат, е много повече.
И наистина много от тях водят доста отегчителен живот. Да вземем например съществуването на обикновения червей. Или пък самодоволните, лишени от разум твари, които пълзят сред гадните джунгли на безброй планети.
Но благодарение на тях един ден червеят може да стане нещо повече от червей, а самодоволната, лишена от разум твар може би ще изпревари дори човека.
Защото всяка живинка, която се движи бавно или бързо по повърхността на коя да е планета, не е едно същество, а две — създанието и неговата собствена съдба.
Понякога съдбата успяваше да се наложи, понякога — не. Но там, където има съдба, има и надежда. Защото съдбата е преди всичко надежда. А съдбата е навсякъде.
„Нито едно живо същество не върви само по своя път.“
Нито пък пълзи, подскача, плува, лети или се влачи в самота.
Една планета, затворена за всички хора с изключение на един, която отсега нататък ще остане затворена завинаги.
Един човек, който да разкаже истината на Галактиката, когато Галактиката е готова за това. Истината за съдбата и надеждата.
Този човек, помисли си Сътън, съм аз.