Загубил бе изцяло чувството за време и пространство и не помнеше нищо от предишното си съществуване. Струваше му се, че като с магия току-що отново е възвърнал живота, разума и знанията си.
Лежеше неподвижен и очите му привикнаха с мрака и той видя отворената врата и тъмната, вече изсъхнала следа, която водеше през прага в другото помещение. Нещо беше се влачило насам, оставяйки след себе си диря и той дълго лежа вцепенен от ужас, като се чудеше какво ли е било. Защото то сигурно беше още тук и може би представляваше опасност.
Но той чувствуваше, че е сам, и пулсиращият до него двигател сякаш го потвърждаваше… така изведнъж откри, че е разбрал какво всъщност представлява бръмчащият предмет. Названието и осъзнаването дойдоха от само себе си, без съзнателно усилие от негова страна, сякаш това бе нещо, което през цялото време е разпознавал, само че първо си припомни названието, а едва после се досети какво означава то, а това, помисли си той, е доста странно.
И така боботещото нещо бе просто един двигател и той лежеше на пода, а металът над главата му беше някакъв покрив. Тясно помещение, помисли си той. Тясно помещение, в което е разположен двигател, а отвъд вратата имаше друго помещение.
Кораб! Точно така. Намира се в кораб. А тъмната диря водеше през прага отвъд.
Отначало си бе помислил, че някакво живо същество е пропълзяло там, като е оставило следа от собствената си слуз, но сега внезапно се досети. Дирята е оставил самият той, докато е пълзял към двигателите.
Както лежеше спокойно, изведнъж си припомни всичко и удивен започна да проверява тялото си. Докосна с ръка гръдния си кош и напипа обгорените дрехи, чиято втвърдена, сбръчкана материя одраска пръстите му; но раните ги нямаше. Гръдният му кош бе цял и гладък и твърд. Нормална човешка плът. Без дупки.
Значи е възможно, помисли си той. Спомням си, че се чудех на какво друго може да съм способен, дали Джони не държи в запас още някой фокус и дали тялото ми не притежава неподозирани възможности.
Тялото изсмукваше енергията от звездите и астероида и жадуваше да се добере до машинното отделение, защото там тя бе в изобилие… много повече, отколкото далечните звезди и студеното, замръзнало парче скала можеха да му предложат.
И така, аз съм изпълзял до двигателите и съм оставил след себе си тази тъмна, миришеща на смърт следа, а после съм ги прегърнал и съм заспал. Тялото ми е поело директно необходимата енергия, смучейки направо от огненото ядро на реакторите.
Сега отново съм цял.
Отново съм в тялото от плът и кръв и мога да се върна на Земята.
Изпълзя от машинното отделение и се изправи на крака.
Слабата светлина на звездите проникваше през обзорните екрани и се разстилаше като бисерен прах върху пода и стените. В помещението имаше сгърчени две фигури, едната в средата, а другата — в един ъгъл.
Умът му се зае с тях и ги подуши, също както куче подушва кокал, и след малко си спомни кои са. Човекът в него потрепери при вида на прострените тъмни тела, но останалата част от него, студената и безчувствена вътрешна сърцевина, преценяваше обстановката, без да се развълнува при вида на смъртта.
Пристъпи бавно напред и приклекна до единия труп. Сигурно е Кейс, помисли си той, тъй като Кейс беше висок и слаб. Лицето не се виждаше, пък и той не изпитваше желание да го види, защото някъде дълбоко в паметта си все още пазеше спомена за тези лица.
Протегна ръце и затършува из джобовете на убитите. Трупаше всичко на малка купчинка и накрая откри онова, което търсеше.
Както бе клекнал, отвори книгата на заглавната страница и установи, че е същата като другата, която носеше в джоба си. Същата с изключение на един-единствен ред в самия край на страницата.
Там бе написано: „Преработено издание“.
Изведнъж всичко му стана ясно. Сега вече проумя и значението на думата, която го озадачаваше: ревизионисти.
Книгата е била преработена. Онези, които признават само преработеното, ревизирано издание, са ревизионисти. А как ли се наричат другите? Опита някои названия като фундаменталисти, примитивисти, ортодоксални или пък непреклонни… Имаше и други, беше сигурен, но това не бе толкова важно. Едва ли бе от голямо значение как ще се наричат другите.
След две празни страници започваше текстът:
„Ние не сме сами.
Никой никога не е сам.
От първия немощен проблясък на първата искрица живот върху първата планета на Галактиката, познала зараждането на живота, не е имало дори едно-едничко създание, което да върви, пълзи или се влачи самотно по своя жизнен път.“¤