После погледът му се спря на първата забележка под линия:
¤ „Настоящето е първото от многото твърдения, които, неправилно изтълкувани от някои читатели, са ги накарали да повярват, че що се отнася до правото на собствена съдба, действително Сътън е имал предвид всички живи същества, независимо от тяхната степен на интелигентност и нравствено развитие. Още първият ред опровергава това схващане, защото Сътън използува местоимението «ние», а всички, които добре познават семантиката, единодушно твърдят, че това е обичайният начин на изразяване, когато хората говорят за човешкия род. Ако Сътън е искал да каже всичко живо, точно така е щял да напише — «всичко живо». Употребата на личното местоимение недвусмислено показва, че става дума само за неговия собствен род, т.е. човечеството, и за никой друг. Изглежда, Сътън погрешно е вярвал, нещо съвсем нормално за неговата епоха, че Земята е първата планета, на която се е появил животът. Не остава никакво съмнение, че поне част от откровенията на Сътън, свързани с неговото велико откритие, впоследствие са били фалшифицирани. След усърдни издирвания и проучвания бе установено с абсолютна сигурност кои места са автентични и кои не. Умело извършените промени са отбелязани, а причините за тези схващания са изтъкнати внимателно и откровено.“
Сътън бързо прелисти книгата. Повече от половината текст се състоеше от бележки под линия. На някои страници имаше само по два-три реда от оригиналното съдържание, съпроводени с обширни обяснения и опровержения.
Затвори шумно книгата и я стисна между дланите си.
Положих толкова усилия, помисли си той. Повтарях, преповтарях и подчертавах, че имам предвид всичко живо, а не само хората. Всички същества, надарени с разум.
И въпреки това те изопачават думите ми.
Дори водят война, за да променят казаното от мен, да вложат в него съвсем различен смисъл. Кроят планове, борят се и убиват с едничката цел — закрилата на съдбата да стане привилегия само на човешкия род, за да може най-злонравният вид животни, които някога са се пръквали на света, да похити онова, което е предназначено не само за тях, но и за всички други живи същества.
Трябва някак да попреча на това. По някакъв начин трябва да се сложи край. Думите ми трябва да останат, за да могат всички да ги прочетат, и да ги разберат въпреки димната завеса от дребно тероризиране, академично тълкуване и лисича логика.
Защото всичко е толкова просто, че по-просто не би могло и да бъде. Съдбата е привилегия на всичко живо, а не само на хората.
Защото на всяко живо същество се полага по едно създание, наречено съдба. И дори така много от тях остават свободни. Те чакат някъде да се зароди живот и винаги, когато това стане, отиват и остават там, докато този живот угасне. Как точно го правят и защо, не зная. Не знам дори дали Джони действително се е настанил вътре в мозъка ми, или пък просто поддържа връзка с мен от Лебед. Знам само, че винаги е с мен и че няма да ме напусне.
И все пак ревизионистите изопачават думите ми и се опитват да ме компрометират. Преработват книгата ми и се ровят в миналото, за да издирят скандални истории за рода Сътън с надеждата, че пороците на моите прадеди, преувеличени многократно, ще опетнят името ми.
Изпратили са дори човек в миналото, който е разговарял с Джон Х. Сътън и е научил от него неща, които биха могли да им бъдат полезни. Защото Джон Х. Сътън бе казал, че всяко семейство си има своите позорни тайни, и това е самата истина. И словоохотливият старец се е разбъбрил за позорните тайни на своя род.
Но разказът му не е достигнал бъдещето, защото техният човек е останал в миналото и един ден се е появил бос и с бинтована глава във фермата на Сътън. Нещо се е случило и той не е могъл да се завърне.
Нещо се е случило.
Нещо…
Сътън бавно се изправи.
Нещо се е случило, каза си той, и аз знам какво.
Преди шест хиляди години, някъде в Уисконсин.
Пристъпи към пилотското кресло.
Ашър Сътън се отправяше към Уисконсин.
31
Кристофър Адамс влезе в кабинета и окачи шапката и палтото си на закачалката.
После се обърна, издърпа креслото иззад бюрото си и докато сядаше, чу нещо и замръзна.
Психоиндикаторът цъкаше.
Цък-цък, присмя му се той, цък-цък, тик-так, цък-цък.
Кристофър Адамс се изправи, облече палтото и си взе шапката.
На излизане затръшна силно вратата зад себе си.
А през целия си живот той никога не бе затръшвал врата.
32
Сътън плуваше срещу течението, като замахваше с бавни и уверени движения. Водата беше топла, а шепотът, с който говореше реката, бе дълбок и многозначителен. Опитва се да ми каже нещо, помисли си Сътън, нещо, което от векове иска да сподели с хората. Могъщата й реч се разнася над равнината и когато няма кой да я чуе, реката си бърбори сама, но все се надява, че някой ще се вслуша в думите й. Възможно е някои хора да са понаучили нещичко от нейната истина и философия, но все още никой не е разбрал езика й, защото той е непонятен.