Той прекоси шосето и пое по една пътека, която водеше към къща, построена на нисък хълм.
От блатото край реката запя креслив жабешки хор, а нейде далеч в мрака изкряка дива патица. Сред хълмовете совите започнаха вечерното си събрание. Въздухът бе наситен с аромата на прясно окосено сено, а откъм реката се надигаше мъгла, която бавно пълзеше нагоре по хълмовете.
Пътеката водеше до един двор и Сътън тръгна през него.
Тогава се чу мъжки глас.
— Добър вечер, сър — поздрави той и Сътън бързо се обърна.
Едва тогава съгледа човека. Седеше и пушеше лула под светлината на звездите.
— Неприятно ми е, че ви безпокоя, но бих искал да използувам видеофона ви — каза Сътън.
— Разбира се, Аш — рече Адамс. — Разбира се, че можеш. Всичко е на твое разположение.
Сътън трепна и замръзна на мястото си, превърнат сякаш в статуя от стомана и лед.
Адамс!
Сред толкова много други къщи край реката да попадне точно в дома на Адамс!
— Съдбата май не ти помага много, Аш — присмя му се Адамс.
Сътън се приближи, напипа в тъмнината стол и приседна.
— Тук е приятно — каза той.
— Да, наистина е приятно — съгласи се Адамс.
После изтърси лулата и я прибра в джоба си.
— Значи пак си умирал — каза той.
— Убиха ме, но почти веднага се съживих — обясни Сътън.
— Моите хора ли? — запита Адамс. — Те отдавна те преследват.
— Двама чужденци — отвърна Сътън. — От бандата на Морган.
Адамс поклати глава.
— Не го познавам — заяви той.
— Навярно не се е представил — каза Сътън. — Но ти е съобщил, че се завръщам.
— Ясно — рече Адамс. — Човекът от бъдещето. Доста си го разтревожил, Аш.
— Трябва да се обадя по видеофона — каза Сътън
— Обади се, щом трябва — каза Адамс.
— Ще ми е необходим и един час.
Адамс поклати глава.
— Не мога да ти отпусна цял час.
— Половин тогава. Може би все пак ще успея. Дай ми само половин час, след като свърша разговора.
— Дори и половин час не мога да ти дам.
— Ти никога не рискуваш, нали, Адамс?
— Никога — потвърди Адамс.
— А аз рискувам — каза Сътън, като ставаше. — Къде е видеофонът? Ще поема риска.
— Почакай, Аш — каза почти любезно Адамс. — Седни и ми обясни нещо.
Сътън упорито продължаваше да стои.
— Да можеше само да ми дадеш дума, че цялата тази история със съдбата няма да навреди на хората — каза Адамс. — Ако можеше да ме увериш, че няма да помогне на враговете ни…
— Човекът няма други врагове освен онези, които сам си е създал — каза Аш.
— Цялата Галактика ни чака да се поогънем — рече Адамс. — Ще се нахвърлят върху нас при първата проява на слабост от наша страна.
— Ние ги научихме на това — каза Сътън. — Нали видяха как използвахме собствената им слабост, за да ги победим.
— А тази твоя съдба с какво ще ни помогне?
— Ще научи хората на смирение — каза Сътън. — И ще им вдъхне чувство на отговорност.
— Не било религия — каза Адамс. — Така ми каза д-р Рейвън. И все пак доста ми прилича на религия с целия този брътвеж за смирение.
— Д-р Рейвън има право — увери го Сътън. — Не е религия. Макар че съдбата и религията могат да съществуват едновременно в мир и сговор, без изобщо да си пречат една на друга. По-скоро биха се допълвали. Защото съдбата защищава същите идеали, както и повечето религии, но тя не обещава задгробен живот. Последното си е работа на религията.
— Аш, нали си учил история — тихо каза Адамс.
Сътън кимна.
— Спомни си тогава за кръстоносните походи — каза Адамс. — Или пък за Отоманската империя. Спомни си за Кромуел в Англия, за Германия и Америка. Навсякъде борба на религия и идеи, Аш. Религия и идеи. Човекът е готов да се сражава в името на някоя идея дори когато не би помръднал и пръста си за земя, за живота си или пък за слава. Но за една идея… винаги.
— А ти се боиш от идеята.
— Не можем да си позволим нови идеи, Аш. Поне засега не можем.
— И все пак точно идеите са тласкали човечеството напред — каза Сътън. — Ако не бяха те, нямаше да има нито култура, нито цивилизация.
— В този миг хората от бъдещето се избиват помежду си в името на тази твоя съдба — горчиво възрази Адамс.
— Точно затова трябва да се обадя по видеофона и ми трябва един час — обясни Сътън.
Адамс с усилие се изправи на крака.
— Може би ще извърша грешка — заяви той. — Никога през живота си не съм правил това. Но този път ще рискувам.
Прекоси двора, следван от Сътън, и двамата влязоха в слабо осветена стая, със старомодни мебели.