— Джонатън — провикна се той.
По коридора затрополиха стъпки и в стаята влезе андроид.
— Донеси чифт зарове — сериозно рече Адамс. — Двамата с мистър Сътън възнамеряваме да поиграем.
— Зарове ли, сър?
— Да, онези, с които играете с готвача.
— Добре, сър.
Той се обърна и излезе, а Сътън слушаше как стъпките му заглъхват някъде из къщата. Адамс се обърна към Сътън.
— Всеки ще хвърля по веднъж — рече той. — Печели онзи, който събере по-голям сбор.
Сътън напрегнат кимна.
— Спечелиш ли, ще имаш своя един час време — продължи Адамс. — Но ако спечеля аз, ще направиш онова, което ти заповядам.
— Съгласен съм — рече Сътън. — При такива условия съм напълно готов да рискувам.
А в същото време си мислеше:
„Успях да вдигна разбития кораб от Лебед и да го управлявам в пространството. Едновременно бях двигател и пилот, дюзи и навигатор. Енергията, натрупана в тялото ми, повдигна кораба и го премести през пространството… на разстояние единадесет светлинни години. А тази вечер прелетях през атмосферата с изключени двигатели, за да не ме засекат, и спуснах кораба в реката. Мога да извадя един ботуш от онзи сандък и без да го докосвам с ръка, той ще се озове на масата. Мога да прелиствам книга, без да пипна страниците й. Но зарове? Заровете са друго нещо. Търкалят се толкова бързо и непрекъснато се премятат.“
— Независимо дали ще спечелиш или загубиш, видеофонът е на твое разположение — каза Адамс.
— Ако загубя, няма да ми е необходим — рече Сътън.
Джонатън се върна и остави заровете на масата. Постоя в нерешителност миг-два, докато разбра, че хората го чакат да си отиде, и излезе.
Сътън посочи небрежно заровете.
— Хвърляй пръв — каза той.
Адамс ги взе, подържа ги в юмрука си, после ги разтърси и те затракаха, както тракат зъбите на много уплашен човек върху ръба на порцеланова чаша.
Замахна над масата, пръстите му се отвориха, а малките бели кубчета се завъртяха и затъркаляха по гладката повърхност. Когато спряха, едното показваше пет, а другото шест.
Адамс вдигна очи към Сътън и те не изразяваха нищо. Нито радост, нито тържество. Абсолютно нищо.
— Твой ред е — рече Адамс.
Трябва ми максимален сбор, помисли си Сътън. Не по-малко. Две шестици. Трябва да хвърля две шестици.
Протегна ръка, взе заровете, разтърси ги в юмрука си и почувствува как се търкалят в дланта му.
А сега ги поеми със съзнанието, заповяда си той. Хвани ги така, както ги държиш в юмрука си. Стисни ги здраво, докато се превърнат в частица от теб, като корабите, които управляваше в пространството, или като книга, стол и цвете, които би решил да вземеш.
За миг се промени, сърцето спря, кръвта стана тънка струйка в артериите и във вените, а дишането му се прекрати. Разбра, че другата система е заработила, системата, която директно поема енергия от всеки възможен източник.
Съзнанието му взе заровете и ги разтърси, както бяха затворени в юмрука. Той замахна широко с ръка, като същевременно разтвори пръсти, и заровете затанцуваха върху масата.
Те затанцуваха и в мозъка му и той мислено ги виждаше или по-скоро усещаше, сякаш бяха частица от него. Чувствуваше страните на шест точици и онези само с една, както и всички останали.
Но те се изплъзваха и беше много трудно да ги направлява. В течение на една мъчителна, изпълнена със страх секунда изглеждаше, че въртящите се кубчета притежават свой собствен разум и индивидуалност.
Едното зарче спря на шест, но другото още се търкаляше. Шестицата идваше нагоре, но в последния момент зарчето се разклати, заплашвайки да се катурне назад.
Трябва да го побутна малко, каза си Сътън. Лекичко побутване, но чрез силата на съзнанието, а не с пръст.
Шестицата се появи отгоре и двете зарчета стояха там и показваха по шест точки.
Сътън си пое дъх на пресекулки, сърцето му отново затуптя, а кръвта запулсира във вените.
За миг двамата останаха мълчаливи, като се гледаха през масата.
Адамс заговори. Гласът му бе спокоен и с нищо не издаваше какво изпитва в момента.
— Видеофонът е ето там — каза той.
Сътън леко се поклони и веднага се почувствува глупаво при мисълта, че прилича на герой от някои невероятно стар и долнопробен сантиментален роман.
— Съдбата все още ми помага — каза той. — В решаващия момент тя винаги се намесва.
— Часът започва да тече, щом приключиш разговора — каза Адамс.
После рязко се обърна и с вдървена походка излезе на двора.
Сега, след като бе спечелил, Сътън изпита внезапна слабост и пристъпи към видеофона с подгъващи се, сякаш гумени крака.
Седна пред апарата и взе необходимия указател.