Потърси информация и се спря на подзаглавието: Историческа география, Северна Америка.
Откри номера, набра го и екранът светна.
Един робот запита:
— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?
— Да — отговори Сътън. — Бих искал да узная къде е бил Уисконсин.
— Къде се намирате в момента, сър?
— В жилището на мистър Кристофър Адамс.
— Онзи от Отдела за галактическо разследване?
— Същият — потвърди Сътън.
— В такъв случай вие сте в Уисконсин — каза роботът.
— Ами Бриджпорт? — заинтересува се Сътън.
— Бил е разположен на северния бряг на река Уисконсин, седем мили по-нагоре от мястото на вливането й в Мисисипи.
— Какви са тези реки? Никога не съм ги чувал.
— Съвсем близо сте до тях, сър. Уисконсин се влива в Мисисипи малко по-надолу от мястото, където се намирате в момента.
Сътън уморено се изправи, прекоси стаята и излезе на двора.
Адамс тъкмо си палеше лулата.
— Научи ли каквото ти трябваше?
Сътън кимна.
— Тръгвай тогава — каза Адамс. — Часът вече тече.
Сътън като че ли се поколеба.
— Какво има, Аш?
— Питам се дали няма да ми стиснеш ръката — рече Сътън.
— Защо не — рече Адамс.
Изправи се бавно и протегна ръка.
— Не съм сигурен кое от двете да избера — каза той, — но ти или си най-благородният човек, или пък най-големият наивник, когото някога съм срещал.
33
Бриджпорт дремеше, ограден от скалите край бързотечната река. Лятното слънце печеше така немилостиво в пространството между обраслите с дървета стръмнини, че сякаш изцеждаше и последната капка живот и сила от всичко — от разнебитените къщи, от праха, застилащ улиците, и от посърналите от жегата храсти и цветя.
Железопътните релси заобикаляха една висока скала, за да влязат в града, после завиваха край друга скала и се скриваха от погледа, а късата дъга, която описваха, идващи отнякъде и водещи наникъде, блестеше на слънцето като излъскан, току-що наточен нож. Между релсите и реката дремеше гарата, четвъртита постройка, която изглеждаше така, сякаш се бе прегърбила под дългите години на летния зной и зимния мраз и сега само чакаше унила и свита поредното изпитание, подготвено й от времето или от съдбата.
Застанал на перона, Сътън слушаше клокоченето и свистенето на мъничките водовъртежи близо до брега, бълбукането на водата, срещнала невидим, стърчащ нагоре дънер, и тихата въздишка на реката, докоснала връхчето на надвиснал над нея клон. А над всички тези звуци се носеше истинският шум на реката… непонятният език, на който разговаряше с бреговете си, звук, съставен от много други звуци, дълбокият, приглушен грохот, изпълнен с могъщество и решителност.
Вдигна глава и присви очи срещу слънцето, загледан в солидната стоманена конструкция, прехвърлена от канарата към първокласното шосе, което пресичаше леко наклонената долина на отсрещния бряг.
Човекът прекосяваше реките по огромни стоманени мостове и никога не чуваше какво му говорят забързаните към морето води. Прелиташе над океаните с крилати машини, които работеха с хитроумни двигатели, а грохотът на вълните долу се губеше под празния небесен свод. Човекът кръстосваше Космоса с метални цилиндри, които изкривяваха времето и пространството и запокитваха хората и чудните им машини по каналите на прогностичната математика, за които никой не би и сънувал в Бриджпорт през 1977 година.
Човекът винаги бързаше, движеше се прекалено бързо и стигна твърде далеч. Но от бързане пропусна доста неща, които можеше да научи, ако се бе поспрял. Неща, които в далечното бъдеще ще иска да узнае. И някой ден дори ще се върне назад по пътя, за да научи онова, което е пропуснал, ще се чуди защо го е пропуснал и ще съжалява за годините, изгубени поради това незнание.
Сътън слезе от перона и откри малка пътечка, която водеше към реката. Пое предпазливо по нея, тъй като бе мека и ронлива, осеяна с камъни, които можеха да се прекатурят, като стъпиш върху тях.
На края на пътечката срещна стареца.
Той бе седнал върху заоблен камък, побит в калната земя, а на коленете си бе опрял наклонена над водата въдица. Воняща лула стърчеше изпод посивелите, небръснати от две седмици мустаци, а недалеч от него се виждаше глинена стомна, запушена с царевичен кочан.
Сътън приседна внимателно върху полегатия бряг до камъка и се удиви на прохладната сянка, която дърветата и храстите хвърляха — прохлада, която бе добре дошла след неистовия пек само на няколко метра оттук на откритото.
— Хваща ли се нещо? — попита той.
— Хич — отвърна старецът.
И запуфка с лулата, докато Сътън с мълчалив интерес го наблюдаваше. Човек би се заклел, каза си той, че подобните на четка мустаци горят.