— И вчера нищо не улових — продължи старецът.
Бавно и внимателно извади лулата от устата си и замислено се изплю точно в центъра на малък водовъртеж.
— И завчера беше същото — отново се обади.
— Искате да хванете нещо, така ли? — попита Сътън.
— Ъъ — каза старчето.
Протегна ръка, взе стомната, извади запушалката от царевичен кочан и грижливо избърса гърлото й с нечистата си длан.
— Пийни си — покани го той, като му подаде стомната.
Сътън, спомняйки си мръсната ръка, я взе, макар че му се повдигаше. Предпазливо я вдигна и я поднесе към устата си.
Течността плисна в устата му и заклокочи в гърлото му, изгаряйки като течен огън, примесен с жлъчна киселина, към която е прибавена и малко сяра за вкус.
Сътън отдръпна стомната, без да изпуска дръжката, като държеше устата си широко отворена, за да я охлади и да оправи вкуса си.
Старецът посегна и си я взе, а Сътън бършеше сълзите, които се стичаха по бузите му.
— Не е отлежала както трябва — извини се старият човек. — Но и време много нямах да се помайвам с нея.
Опъна на свой ред от стомната, избърса уста с ръка и с видимо задоволство шумно издиша. Прелитащата край него пеперуда падна мъртва на земята.
Старикът я побутна с крак.
— Слабовато създанийце — каза той.
Остави стомната и плътно наби запушалката.
— Не си тукашен май? — обърна се той към Сътън. — Не си спомням да съм те виждал наоколо.
Сътън кимна.
— Търся един човек, казва се Сътън. Джон Х. Сътън.
Старецът се ухили.
— Старият Джон, а? Познаваме се от деца. По-хитър мошеник от него досега не съм срещал. Пукната пара не струва дъртият козел. Писа се много умен и ходи да учи за адвокат. Ама нищо не излезе. Сега клечи в оная ферма на стръмното отвъд реката.
После изгледа подозрително Сътън.
— Да не си му роднина, а?
— Ами не съвсем — каза Сътън. — Чак толкова близки не сме.
— Утре е Четвърти — рече старецът. — Спомням си как точно на тази дата двамата с Джон взривихме канала в Камбъл Холоу. Бяхме намерили малко динамит, останал още от строежа на шосето. Ние с Джон решихме, че ще гръмне по-силно, ако е заровен. Затова го напъхахме в подземната тръба и подпалихме дългия фитил. Господине, цялата тръба отиде по дяволите. Помня как после бащите ни за малко щяха да ни смъкнат кожите от бой.
Ама че дрънкало, помисли си Сътън. Но Джон Х. Сътън е отвъд реката, а утре е Четвърти, 4 юли 1977 година, както пише в писмото.
Дори не се наложи много да разпитвам. Дядката сам си каза всичко.
Палещото слънце се отразяваше във водата и повърхността й светеше като пещ, но тук, в сянката на дърветата, горещината едва се усещаше. Край тях премина лист с кацнал върху него скакалец, който се опита да скочи на брега, но не успя, течението го грабна и погълна и го скри от погледа.
— Беше обречен — каза старецът. — Скакалеца де. Тази река е най-проклетата в Съединените щати. За Уисконсин ми е думата. Въобще не може да й се вярва. Навремето искаха да пуснат по нея параходи, ама нищо не стана, защото, ако днес едно място е дълбоко, утре е плитчина. Течението страшно бързо размества пясъците. Веднъж идва представител на правителството и писа доклад за това. Каза, че Уисконсин ще стане плавателна само ако й циментират дъното.
Нейде отвисоко се зачу грохот. По моста с пухтене и скрибуцане се влачеше дълъг товарен влак, поел нагоре към долината. Доста време след като бе отминал, Сътън чу свирката му — самотен звук пред някой невидим прелез.
— Съдбата май пет пари не даваше за този скакалец, а! — каза старецът.
Сътън се изправи и заекна:
— Какво казахте?
— Не ми обръщайте внимание — отвърна старецът. — Просто така си приказвам. Понякога, като ме слушат хората си мислят, че съм откачен.
— Но какво общо има тук съдбата?
— Интересувам се от нея, момко — каза старецът. — Веднъж написах разказ, но не струваше много. Навремето пописвах, колкото да се намирам на работа.
Сътън, успокоен, полегна назад.
Водно конче прелетя досами водната повърхност. Нагоре по течението подскочи малка рибка и остави след себе си разширяващи се кръгове.
— Мисля си за риболова — рече Сътън. — Май много не ви е грижа дали ще се хване нещо или не.
— Предпочитам да не се хваща — каза му старецът. — Иначе трябва да ги смъквам от куката, после да слагам отново стръв и да я хвърлям в реката. А и рибата иска чистене. Страшно неприятна работа.
Той извади лулата от устата си и предпазливо плю в реката.
— Чел ли си нещо от Торо, синко?
Сътън поклати глава, като се опитваше да си спомни. Името сякаш му бе познато. Като че ли имаше някакъв откъс в учебника по древна литература от колежа. Единственото, което бе останало от една творба, считана за обемисто литературно произведение.