Един робот каза:
— Току-що се обади мистър Сътън. Питаше за Уисконсин.
— Уисконсин?
— Това е древно название — каза роботът. — Интересуваше го селището Бриджпорт, щата Уисконсин.
— Сякаш възнамерява да отиде там?
— Точно така — потвърди роботът.
— Бързо тогава — рече Ева. — Къде се намира този Бриджпорт?
— На пет-шест мили оттук — отговори роботът. — И поне на четири хиляди години.
Дъхът й пресекна.
— В миналото ли? — запита.
— Да, мис, в миналото.
— Кажи ми къде точно — попита Ева, но роботът поклати глава.
— Не зная. Не успях да разбера. Мислите му бяха много объркани. Изглежда, че току-що бе преминал през тежко изпитание.
— Значи нищо не знаеш.
— На ваше място не бих се безпокоил — каза роботът. — Останах с впечатлението, че знае какво върши. Нищо лошо няма да му се случи.
— Сигурен ли си?
— Напълно — рече роботът.
Ева изключи видеофона и отново отиде до прозореца.
Аш, помисли си тя, Аш, любими, не допускай да ти се случи нещо лошо. Дано да си обмислил добре онова, което вършиш. Защото трябва да се завърнеш при нас, да напишеш книгата и…
Не само заради мен. Не само заради мен, защото аз най-малко от всички имам правото да претендирам. Но Галактиката има това право, а може би някой ден и цялата вселена. Всички живи създания очакват думите ти заради надеждата и чувството за лично достойнство, които те им носят. Най-вече заради чувството за достойнство, което предшествува дори надеждата. Достойнството на равния, който знае, че всички живи същества са при равни условия и единственото нещо, което има значение, е животът, че животът е символ на едно братство, по-велико от всичко, измислено някога от човешкия ум.
Аз нямам право. Нямам право да мисля за теб и да се поддавам на чувствата си.
Но не мога да се боря със себе си, Аш.
Не мога да не те обичам, Аш.
Навярно някой ден ще го разбереш. Някой ден.
Стоеше права и самотна, а сълзите извираха от очите й и се стичаха по страните й, но тя не вдигна ръка да ги избърше.
Мечти, мислеше си Ева. Тежко е, когато мечтите ти не се осъществяват. Най-тежко е да лелееш мечта, за която няма никаква надежда… мечта, която е обречена от самото начало.
36
Под краката на Сътън изпращя сухо клонче и човекът с гаечния ключ бавно се обърна. Мигновено хитра усмивка се разля по лицето му и проблесналото в очите му удивление се скри сред дълбоки бръчки.
— Добър ден — поздрави Сътън.
Джон Х. Сътън, който почти бе достигнал върха на хълма, бе точица в далечината. Слънцето, прехвърлило зенита, клонеше на запад. Долу край реката няколко врани грачеха в хор и звукът сякаш извираше изпод краката на двамата мъже.
Човекът протегна ръка.
— Мистър Сътън, нали? — попита той. — Мистър Сътън от осемдесети век.
— Хвърлете ключа — рече Сътън.
Другият се направи, че не го е чул.
— Казвам се Дийн — рече той. — Арнолд Дийн. От осемдесет и четвъртия век.
— Хвърлете ключа — повтори Сътън и Дийн го пусна на земята.
Сътън го избута с крак настрани.
— Така е по-добре — каза той. — Сега нека седнем и си поговорим.
Дийн посочи с палец зад гърба си.
— Старецът скоро ще се върне — каза той. — Любопитството ще го накара да дойде пак. Пропусна да ми зададе някои въпроси.
— Няма да е толкова скоро — възрази Сътън. — Чак след като се наобядва и подремне малко.
Дийн изсумтя и приседна, опрял гръб в кораба.
— Случайни фактори — измърмори той. — Ето кое обърква нещата. И вие сте точно такъв фактор, Сътън. Другояче бяхме го планирали.
Сътън седна и взе гаечния ключ. Претегли го на ръка. Ще има кръв, мислено се обърна към него той. Ще има кръв по теб, преди да е залязло слънцето.
— Бихте ли ми казали, след като сте вече тук, какво възнамерявате да правите — заговори Дийн.
— Спокойно — рече Сътън. — Аз ще задавам въпросите. Трябва да ми кажете онова, което ме интересува.
— С удоволствие — съгласи се Дийн.
— Казвате, че сте от осемдесет и четвъртия. Коя година?
— Осем хиляди триста осемдесет и шеста — отвърна Дийн. — Но на ваше място бих отишъл малко по-напред. Там ще ви бъде по-интересно.
— Но вие предполагате, че няма да стигна дори и дотам — каза Сътън. — Мислите, че вие ще победите?
— Разбира се — заяви Дийн.
Сътън поразрови земята с ключа.
— Преди известно време попаднах на човек, който почти веднага умря — каза той. — Той ме позна и направи някакъв знак с вдигнати пръсти.
Дийн плю на земята.
— Андроид — обясни той. — Те всички се прекланят пред вас, Сътън. Създали са цяла религия. Защото, виждате ли, вие им предлагате надежда, която ги крепи. Благодарение на вас, те се считат в известен смисъл за равни с хората.