Съвпада, каза си той. Всичко съвпада.
Ето ме тук и ключът е тук, недалеч отвъд оградата се намира нивата, а царевицата е израснала до над коляно този чуден следобед на 4 юли 1977 година.
Кораба го няма и след някой друг час Джон Х. Сътън ще се заклатушка надолу по хълма, за да зададе пропуснатите въпроси. А след десет години ще напише писмо и в него ще разкаже за подозренията си към мен и в същия този миг аз ще бъда на двора и ще изпомпвам вода за пиене.
Сътън стъпи на крака, като се олюляваше, и застана прав в безлюдния следобед — високо горе над скалистия хребет се извиваше дъгата на небесния свод, а ниско долу в подножието на склона криволичеше реката.
Побутна с крак ключа и си помисли: Бих могъл да променя събитията, като прибера ключа. Джон Х. никога няма да го намери и след като едно нещо е променено, крайният резултат може да е различен.
Погрешно изтълкувах писмото, помисли си той. Сигурен бях, че потърпевш ще е другият, а не аз. Никога не съм допускал, че моята кръв ще се окаже върху ключа и аз ще бъда крадецът на дрехите от простора.
И все пак някои неща не съвпадаха. Собствените му дрехи още бяха на гърба му и нямаше нужда да краде. Корабът му е още на дъното на реката, така че не се налага да остава в миналото.
И все пак това се е случило някога преди, иначе нямаше да има писмо. Писмото го бе накарало да дойде тук и е било написано, защото е бил тук, така че сигурно е идвал. И тогава е останал… останал е, защото не е могъл да се измъкне. Този път обаче ще се завърне, тъй като няма защо да остава.
Още една възможност, помисли си той. Дадена ми е още една възможност.
Но едва ли е така, защото ако е имало втори път, старият Джон Х. щеше да знае. И освен това не може да има втори път, защото точно днес е денят, когато Джон Х. е разговарял с човека от бъдещето.
Сътън разтърси глава.
Всичко се е случило само веднъж и, разбира се, сега.
Нещо ще се случи, каза си той. Нещо, което ще ми попречи да се върна. По някакъв начин ще бъда принуден да открадна дрехите и в края на краищата ще отида във фермата, за да ги питам дали се нуждаят от ратай за жътвата. Защото така е станало преди. И не може да се промени.
Сътън отново побутна с крак ключа, размишлявайки.
После се обърна и тръгна надолу. Когато навлезе в гората, погледна назад през рамо и видя как старият Джон Х. слиза по хълма.
38
Цели три дни Сътън работи усилено, за да разчисти тоновете пясък, които непостоянните и бързи подводни течения бяха натрупали върху кораба. След третия ден той се убеди, че задачата е непосилна, защото, едва разчистил малко пясък, течението довличаше още и още.
Оттук нататък насочи усилията само към разчистване на входния люк и след още един ден и безброй срутвания на прокопаното постигна целта си. Изтощен се вкопчи в метала на кораба. Поемам риск, каза си той. Но се налага. И наистина невъзможно бе да измъкне кораба с помощта на двигателите. Знаеше, че дюзите са натъпкани с пясък и да се опита да включи стартовите двигатели означаваше той и корабът, и голяма част от околността просто да се изпарят сред ослепителния блясък на ядрената експлозия.
Но той бе вдигнал кораба от повърхността на онази планета от Лебед и го бе управлявал единадесет светлинни години само със силата на разума. Бе накарал зарчетата да покажат две шестици.
Може би, каза си той, ще успея. Може би… Имаше тонове пясък, а Сътън бе уморен до смърт, въпреки че дублиращата нечовешка система на обмяна функционираше безотказно.
Хвърлих две шестици, каза той.
Направих го и съм сигурен, че беше по-трудно от това, което трябва да направя сега. Макар че тогава се изискваше повече умение, а сега е необходима сила… Ами ако не ми стигнат силите?
Голяма сила ще е необходима, за да се повдигне погребаният под пясъчния насип кораб. И то не мускулна, а умствена.
Разбира се, каза си той, ако не успее да измъкне кораба, той все пак би могъл да използва темпоралния двигател и да го премести шест хиляди години напред в бъдещето, без да го помръдва. Макар че подобна маневра също крие опасности, за които не искаше да мисли. Защото при движението във времето корабът бе застрашен от всички прищевки на реката през тези шест хиляди години.
Посегна с ръка за ключа, окачен на верижка на шията му.
Но верижката я нямаше.
Внезапен ужас затъмни разума му и за миг Сътън се вкамени.
Джобовете, помисли си той, но докато ги опипваше, знаеше с абсолютна сигурност, че няма надежда. Защото никога не носеше ключове по джобовете си. Верижката на шията бе много по-сигурно място.