Въпреки че още докато си мислеше всичко това, Сътън трябваше да признае, че тези разсъждения са погрешни. Защото известно или не, разбулено или пък не, миналото е определена последователност от събития. Защото то вече се е случило. Той живее сега във време, приело определена, неподлежаща на изменение форма.
А дори и в този извод се криеше надежда. Макар миналото да оставаше неизвестно, предположението, че поначало всичко случило се е неизменяемо, даваше известни основания за надежди. Защото някога, някъде той бе написал книгата. Тя съществуваше в бъдещето, значи я е написал, въпреки че досега това все още не беше станало. Но у него бяха попаднали два екземпляра, а това означава, че от гледна точка на бъдещето книгата представлява определен факт в структурата на миналото.
Все някога, каза си Сътън, ще ме намерят. Преди да е станало твърде късно.
Сигурно ще ме търсят и ще ме открият. Длъжни са да го направят.
Но на кого всъщност разчитам, запита се откровено той.
На Хъркимър — андроид.
И Ева Армър — жена.
Двама души…
Но не са само те двамата. Положително има и други. Зад тях като призрачна, безлика армия стоят всички андроиди и роботи, създадени от човека. Тук-там има и някой човек, прозрял правотата на твърдението, че човечеството не бива да се обявява за най-висше творение на природата; разбрал, че хората ще придобият по-голямо величие, ако заемат мястото си сред другите живи създания като обикновена форма на живот, призвана да показва пътя, да учи и да бъде приятел, вместо да ги покорява и управлява и да се поставя над тях.
Двамата, разбира се, ще го търсят, но къде? Как ще се досетят сред необятното пространство и време кога и къде да го търсят?
Спомни си за робота на информационния център, който би могъл да им каже, че е питал за древното градче Бриджпорт. Така ще научат мястото. Но няма кой да ги осведоми за годината.
Защото никой не знаеше за писмото… Абсолютно никой. Спомни си как сухото, ронливо хилядолетно лепило се бе посипало върху ръцете му като бял прашец, когато разпечатваше плика с нокът. Няма съмнение, че никой не е чел писмото от написването му до деня, когато самият той беше го отворил.
Сега разбираше, че е трябвало да уведоми някого за намеренията си, да съобщи точно къде отива и какво смята да прави. Но той бе толкова самоуверен и всичко му изглеждаше съвсем просто, планът му се струваше великолепен.
Великолепен по своята простота. Да причака ревизиониста, да го удари с ключа, да вземе кораба му и да се отправи вместо него в бъдещето. Сигурен беше, че няма да е много трудно. Някой андроид щеше да му помогне при промяната на външността, в кораба щеше да намери документи за самоличност, а андроидите от бъдещето щяха да го информират за всичко, което трябваше да знае.
Чудесен план… само че не успя.
Поне да бях казал на робота от информацията, помисли си Сътън. Сигурно е от нашите и щеше да съобщи където трябва. Седеше, опрял гръб на дървото, загледан към речната долина, замъглена от синевата на циганското лято. Долу в полето кафеникавите и златистите царевични кръстци наподобяваха индиански колиби, скупчени на топло една до друга в очакване на зимата. Далеч на запад стръмните брегове на Мисисипи бяха като морав облак, прилегнал над земята. На север златните поля преминаваха в ниски хълмове, които се издигаха чак до обгърнатата в мъгла линия, където свършва земята и започва небето, макар че бе невъзможно да се различи разделящата ги линия, нямаше ясно очертана граница между тях.
Сойка се спусна от небето и кацна върху огрян от слънцето стълб на оградата. Опашката й нервно потрепна и тя пискливо загълча, разсърдена на всичко наоколо.
От един кръстец се подаде полска мишка, погледна за миг с малките си лъскави очички към Сътън, после изцвърча от внезапна уплаха и се мушна обратно в шумата, безумно разтревожена и вирнала високо извитата си като примка опашка.
Обикновени животинки, помисли Сътън. Мънички, прости, пухкави животинки, които също щяха да са на моя страна, ако само знаеха. Сойката и полската мишка, бухалът, ястребът и катеричката. Всички образуват едно братство — братството на живота.
Дочу как мишката шумоли в кръстеца и се запита какво ли представлява мишият живот. Навярно е изпълнен с трепет и страх, постоянен, всепоглъщащ страх от другите животни. Страх от бухала, ястреба, норката, лисицата и скункса. Страх от човека, котката и кучето. Страх от човека, повтори той. Всички се боят от него. Защото той е наплашил всичко живо.
После идва гладът или поне страхът и заплахата от глад. Както и стремежът за размножаване. Също така неотложните нужди и радостта да живееш, трепетът, когато тичаш, удоволствието да си с пълен търбух, сладостта на съня… и какво друго? Какво още може да има в живота на една мишка?