Сгуши се, скрит в безопасност, и чувствуваше, че всичко е наред. Мястото бе сигурно, храна имаше достатъчно, както и подслон за зимните студове. Знаеше за тях не толкова от собствен опит през минали зими, колкото по инстинкт, наследен от много поколения, треперили и загивали от студ.
Чуваше как други като него шумолят наоколо, заети с работите си. Вдъхна сладкия аромат на изсушената от слънцето трева, с която си правеха топли и удобни гнезда за спане. Замириса му и на царевични зърна и сочни семена от плевели, обичайната му храна.
Всичко е наред, мислеше си той. Всичко е както трябва. Но трябва да си бдителен, защото отпуснеш ли се, опасности винаги има. А всички ние сме толкова беззащитни, крехки и приятни на вкус. Драскането на лапи в мрака предвещава надвиснала беда, а свистенето на криле е истинска песен на смъртта.
Притвори очи, подпъхна лапички под тялото и обви опашка около себе си… Както седеше, опрял гръб в дървото, Сътън се вкамени, изведнъж проумял, без да знае точно как, какво се бе случило с него.
Помнеше как бе притворил очи, бе подпъхнал лапички под себе си и се беше обвил с опашка. Изпитал бе простите страхове и елементарното, безхитростно задоволство на друго същество… Същество, което се крие в царевичака далеч от хищни лапи и криле, спи сред ароматната, изсушена от слънцето трева, и чувствува смътното, но жизненоважно щастие да знаеш със сигурност, че разполагаш с храна, топлинка и подслон.
И не само бе почувствувал или узнал това, но дори беше се превърнал в мъничкото създание, приютено в царевичака. А в същото време си бе останал Ашър Сътън, седнал с гръб, опрян на високата грубокора хикория и отправил поглед към есенната долина.
Бяхме двама, каза си той. Сътън-човекът и Сътън-мишката. И тези двама бяха съвсем отделни личности. Но мишката, истинската мишка не подозираше това. В противен случай, ако тя бе разбрала, щях да знам и аз, тъй като бях и човек, и мишка.
Седеше тихо, без да помръдва, измъчван от любопитство Любопитство и страх, страх от скритите нечовешки способности на собствения си мозък.
Докара кораба от Лебед, съживи се, след като го убиха, завъртя зарчетата да покажат две шестици.
А сега пък това!
Човек се ражда с тяло и съзнание, чийто функции са многобройни и сложни. Необходими са му доста години, докато напълно ги опознае и овладее. Месеци изминават, преди да стъпи несигурно на крака и произнесе първите думи, а после с години усъвършенствува мисълта и логиката си, за да ги превърне в прецизни инструменти… и понякога, каза си Сътън, изобщо не успява.
При това постоянно го напътствуват опитни наставници… отначало родители, после учители, лекари, служители на религията и учени и всички останали, които човек среща. Всички хора, всички взаимоотношения, всички сили са насочени към превръщането му в обществена личност, която може да оползотвори талантите си както за собственото си добро, така и за благото на общество, което го ръководи и не му позволява да се отклони от правия път.
Също и наследствеността, помисли си Сътън, наследствената памет и навикът да мислиш и постъпваш по определен начин и традициите, създадени от другите, и правилата, продиктувани от мъдростта на вековете.
Нормалният човек разполага с едно тяло и един разум и бог ми е свидетел, че те са му напълно достатъчни. А аз фактически притежавам нещо като второ тяло и дори може би още един разум, но за тях нямам нито наставници, нито пък наследствена памет. Затова още не зная как да ги използувам. Все едно че едва сега прохождам и откривам постепенно своите възможности. По-късно, ако живея достатъчно дълго, навярно ще се науча и да ги прилагам както трябва.
Но има грешки, които са неизбежни. След като проходи, детето често се препъва, а думите, които произнася, отначало само наподобяват истинските и то няма достатъчно знания, за да не изгори пръстите си със запалената клечка кибрит.
— Джони! — извика той. — Обади се, Джони!
— Да, Аш?
— Ще има ли и друго, Джони?
— Имай търпение — отвърна Джони. — Не бива да ти казвам. Трябва сам да разбереш.
40
Андроидът детектив каза:
— Проверихме Бриджпорт назад чак до двехилядната година и се убедихме, че нищо особено не се е случвало там. Селището е било затънтено и събития от световен мащаб не са ставали.
— Не е задължително да е нещо голямо — възрази Ева Армър, — може и да е съвсем незначително, но все пак достатъчно като следа. Например някоя дума от бъдещето, която Сътън е употребил, изпускайки се неволно, а другите са я чули и усвоили. След няколко години подобна дума може да стане част от местния диалект.